Вече с карта в ръка, Томаш бе отведен на втория етаж и представен на директора на Отдела за специални проекти — нисък и слаб човек с малки тъмни очи и сива заострена брадичка.
— Това е Мозафар Джалили ага — каза Ариана. — Работим заедно по този… мм… проект.
— Sob bekheir — поздрави го широко усмихнат иранецът.
— Добро утро — отвърна Томаш. — Вие ли сте ръководител на проекта?
Мъжът махна неопределено с ръка.
— Формално да. — Хвърли бърз поглед към Ариана. — Но на практика Пахраван ханъм36 ръководи работата. Тя има… специална квалификация и моя милост само й осигурява логистична подкрепа. Господин министърът смята, че проектът има голямо научно значение. Поради което се разпореди да продължим работата под ръководството на Пахраван ханъм.
Португалецът ги изгледа внимателно.
— Много добре. Тогава да започваме?
— Искате да започнем работа веднага? — попита Ариана. — Не бихте ли желали един чай преди това?
— Не — отвърна той, потривайки ръце. — Вече пих чай в хотела. Сега е време за работа. Нямам търпение да прегледам документацията.
— Много добре — каза иранката. — Тогава да се залавяме с работата.
Тримата се качиха на третия етаж и влязоха в просторна зала с дълга маса и шест стола. До стените имаше стелажи с папки, както и две саксии с цветя, които придаваха уют на помещението. Томаш и Джалили седнаха на масата, повеждайки общ разговор, в очакване на Ариана. С крайчеца на окото си португалецът я зърна да влиза в съседния кабинет, където се задържа няколко минути. Показа се отново с кутия в ръка, която остави на масата.
— Ето, тук е — съобщи тя.
Томаш се вгледа в кутията. Беше от дебел картон, стар и износен на вид, привързана с червен шнур.
— Мога ли да погледна?
— Разбира се — каза тя, развързвайки шнурчето. Отвори кутията и извади отвътре пожълтял ръкопис от няколко странички, който постави пред Томаш. — Моля.
Историкът усети сладникавия мирис на стара хартия. На първата страница — стандартен лист хартия, чието ксерокопие беше видял в Кайро, със стара пишеща машина беше напечатано заглавието и няколко стиха.
Под тях стоеше подписът на Алберт Айнщайн.
— Хм — прошепна историкът. — Какви са тези стихове?
Ариана сви рамене.
— Не знам.
— Не сте ли ги проучили?
— Разбира се, че ги проучихме. Направихме справка във Филологическия факултет в Техеранския университет и разговаряхме с няколко професори по английска литература, включително с експерти по поетично творчество, но никой не разпозна стиховете.
— Странно. — Разгърна свитъка и внимателно разгледа нечетливите знаци, изписани с черно мастило, с вмъкнати между тях уравнения. Страница по страница, все същите знаци и уравнения. Бяха общо двадесет и две страници, номерирани в десния горен ъгъл. След като ги прелисти внимателно, без да каже нищо, Томаш отново ги подреди и погледна Ариана.
— Това ли е всичко?
— А къде е онази част, която трябва да се дешифрира?
— На последната страница.
Португалецът извади листа, с който завършваше ръкописът, и се взря в него. Виждаха се същите драскулки на немски и някакви мистериозни думи.
— Не разбирам — оплака се Томаш. — Какво е написано тук?
— Според нашия калиграфски анализ трябва да е lia и ovqo.
— Хм — промърмори. — Да, така изглежда…
— А отгоре стои изразът see sign37.
— Но това е на английски.
— Без съмнение.
По лицето на историка се изписа учудване.
— Какво ви кара да мислите, че става въпрос за шифър на португалски?
— Калиграфията.
— Какво й е на калиграфията?
— Не е почеркът на Айнщайн. Вижте.
Ариана посочи редовете на немски и английски.
— Действително — съгласи се Томаш, — изглеждат писани от различни ръце. Но нищо не показва, че е замесена ръката на португалец.
— Наистина е така.
— Откъде знаете?
— Айнщайн е работил по този документ с един португалски физик, стажант в Института за авангардни изследвания. Вече сравнихме написаното тук с почерка на стажанта и заключението е положително. Човекът, който е написал тази странна фраза, без съмнение е португалецът.
Томаш изгледа иранката. Очевидно португалецът, за когото ставаше дума, бе професор Аугущо Сиза, но доколко тя би била готова да каже нещо за изчезналия учен?