— Но той е търсил преди всичко римата.
— Наистина — съгласи се Томаш. — Tight се римува с nite. Но нима не се римува и с night? В такъв случай защо е предпочел nite вместо night?
— За да изглежда по-поетично?
Историкът се замисли над тази възможност.
— Може би — отстъпи той. — Може и така да е. Може всичко това да е само стилистичен похват. Но ако ме питаш мен, всичко това е много странно. — Разгледа първия стих. — А защо казва Terra, а не Earth47? Защо е предпочел названието на латински? И защо fin, а не end48? Могъл е да напише Earth if end. Но не. Трябвало е да напише Terra if fin. Защо?
— Може би е искал да придаде мистично звучене на стиховете?
— Може би. Но колкото повече ги гледам, толкова повече се убеждавам в нещо. Не знам как да го обясня. То е нещо като усещане, което идва отвътре, като шесто чувство. Ако щете, опитът ми на криптоаналитик го подсказва. Но съм сигурен в това.
— И какво е то?
Томаш си пое дъх.
— Има послание в посланието.
Прекараха цялата сутрин в тълкуване на стиховете и опити да открият кода, който щеше да им позволи да разплетат възела и да достигнат до смисъла на посланието. Томаш съзнаваше, че след като си имаха работа с кодирано послание, разрешаването на проблема ставаше изключително сложно. Нуждаеха се от книгата с кода, която щеше да им послужи като своеобразен речник, за да стигнат до смисъла на всяка дума в стихотворението. Естествено, книгата липсваше и криптоаналитикът се запита къде човек като Айнщайн би я скрил. Дали не беше вкъщи? Или в института в Принстън, където бе работил над изследването? Дали не я бе дал някому? Всъщност посланието е било кодирано, за да не го разберат болшинството от хората, но също и за да могат определени хора да го разберат. В противен случай, вместо да кодира посланието, Айнщайн просто не би го написал. Но след като го е написал, значи със сигурност е имало получател, някой, който е притежавал кодовата книга. Но кой?
Кой?
При тези обстоятелства професор Сиза явно ставаше един от заподозрените. Дали кодовата книга не беше у него? Дали самият той не бе получателят на посланието? Томаш почувства непреодолимо желание да попита Ариана какво се е случило с физика. Въпросът напираше на устните му, но той съумя да се овладее. Ако допуснеше да се разбере, че знае за връзката между професора, „Хизбула“ и Иран, помисли си Томаш, това би било равносилно на катастрофа. Иранците щяха да разберат, че е бил информиран, и на часа щяха да се досетят за истинските му намерения. А той не биваше да го допуска в никакъв случай.
Имаше, разбира се, още един заподозрян. Самият Давид Бен Гурион. Все пак той, като министър-председател на Израел, е поръчал на Айнщайн формула за конструирането на атомна бомба, икономична и лесна за производство. Ако Айнщайн е кодирал посланието в стихове, той несъмнено трябва да е знаел, че Бен Гурион разполага с кодовата книга, за да успее да го декодира. Ако наистина е така, то израелският Мосад би трябвало да има достъп до този речник. Това беше по-интересната хипотеза, защото според нея кодовата книга се намираше в ръцете на Запада. Томаш беше предал стиховете на човека на ЦРУ в Техеран предишната вечер, следователно можеше да се допусне, че вече са в Ленгли. И щом е така, в този момент ЦРУ може би вече разполагаше с декодирано „поетично“ послание.
Анализът на ребуса ги отведе в ресторанта на хотела. Обядът се състоеше от ирански ястия. Томаш опита зереш поло ба морк — пилешко с ориз, а Ариана се пребори с гурме сабзи — агнешко месо с фасул. Докато си похапваха, обсъждаха различни варианти за декодиране на стиховете чак до сервирането на фалуде — сладолед с фиде и плодове, за португалеца и диня за иранката.
— Май ще подремна следобед — обяви Томаш след кафето, черно иранско кафе.
— Няма ли да работите повече?
— О, не — каза той и вдигна ръце в знак, че се предава. — Вече съм много изморен.
Ариана махна към чашката с кафе.
— Не знам как ще заспите — засмя се иранката. — Нашето кафе е много силно.
— Скъпа моя, подремването следобед е стара иберийска традиция. Няма кафе на света, което би могло да я наруши.
X
Беше три без пет минути, когато Томаш излезе от асансьора и прекоси лобито на хотела. Огледа се наоколо, колкото е възможно по-естествено, за да се убеди, че никой не го наблюдава. Нямаше и следа от Ариана, с която се беше разделил половин час преди това под предлог, че ще подремне следобед. Както изглежда, никой не се интересуваше от него. Приближи се до портиера, дискретно си записа името на едно листче и повика пиколото.
47
И двете думи означават Земя, едната на португалски, идваща от латински, а другата — на английски език. — Б.пр.