— Трябва да има такси за мен — каза той.
— Такси ли, господине?
— Да. Таксито на Бабак.
Момчето излезе на улицата и махна на една оранжева кола, която беше паркирала отдясно.
Колата потегли и спря на рампата пред входа на хотела.
— Заповядайте, господине — каза пиколото, докато му отваряше задната врата.
Томаш спря до вратата и преди да влезе, огледа шофьора — толкова слабо момче, че приличаше на скелет.
— Вие ли сте Бабак?
— А?
— Бабак?
Момчето кимна утвърдително.
Томаш пусна монета от сто риала в ръката на пиколото и се настани на задната седалка. Таксито потегли и се вля в безумния трафик, свивайки тук и там из преплетените улички и булеварди. Томаш направи опит да завърже разговор и попита накъде отиват, но Бабак само поклати глава.
Явно не говореше английски. Когато разбра, че от това нищо няма да излезе, Томаш се облегна на седалката и се остави на течението. Знаеше, че това пътуване има конкретна цел, защото човекът на ЦРУ не би му изпратил такси да се поразходи из града. Просто трябваше да прояви търпение и да чака.
Таксито се въртя из улиците на Техеран двадесетина минути, през които Бабак почти не откъсваше очи от огледалото за обратно виждане. Понякога рязко свиваше в някоя пресечка и тогава като че ли най-упорито се взираше в огледалото. Повтори трика няколко пъти, прибягвайки винаги до една и съща техника, докато накрая излезе на булевард „Талехани“ вече напълно спокоен. Спря недалеч от университета „Амир Кабир“, където един едър мъж влезе в колата и седна до Томаш.
— Как сте, професоре?
Беше агентът на ЦРУ, с когото се запозна предишната вечер.
— Здравейте. — Португалецът замълча нерешително. — Извинете, не мога да си спомня името ви.
Мъжът се усмихна, откривайки развалените си зъби.
— Още по-добре — възкликна той. — Казвам се Голбахар Багери, но май е по-добре да не полагате усилия да го запомните.
— Как да ви наричам в такъв случай?
— Можете да ме наричате Моса.
— Моса? От Мосад ли?
Багери се разсмя.
— Не, не. Моса от Мосадък. Знаете ли кой е бил Мосадък?
— Нямам представа.
— Ще ви покажа. — Изстреля няколко изречения на фарси към Бабак. Автомобилът потегли и продължи да се движи по същия булевард.
— Мохамед Мосадък е адвокат и политик, министър-председател на Иран. По негово време петролните кладенци в страната били експлоатирани само от Англо-иранската петролна компания и Мосадък решил да подобри условията за бизнес. Британците отказали и той национализирал компанията. Това негово решение имало важни последици. Списание Тайм дори го избрало за политик на 1951 година, тъй като с действията си насърчил слаборазвитите страни да се освободят от колонизаторите. Но британците така и не се примирили с положението и Чърчил успял да убеди Айзенхауер да свали Мосадък. — Посочи наляво. — Виждате ли онази сграда там?
Томаш погледна към мястото. Постройката беше скрита зад висока ограда с изписани лозунги, сред които се открояваше: Down with the USA49.
— Да, виждам.
— Това е старото посолство на Съединените щати в Техеран. Точно тук, в бункера, както наричат посолството, ЦРУ започнало да крои планове за свалянето на Мосадък — операция „Аякс“. С цената на щедри подкупи и разпространението на контра информация ЦРУ успяло да спечели подкрепата на шаха и на много от ключовите фигури в страната, в това число религиозни лидери, военачалници и главни редактори на вестници. Мосадък бил свален от власт през 1953 година. — Багери погледна към сградата, където се виждаше въоръжена охрана. — През 1979 година, когато избухнала Ислямската революция, студентите нахлули в американското посолство и задържали около петдесет дипломати като заложници за повече от година. Студентите се опасявали, че посолството може да организира заговор срещу аятолах Хомейни така, както постъпили с Мосадък.
— Виж ти! — възкликна Томаш. — Какво е вашето мнение за Мосадък?