— Ама вие… наистина ли мислите, че ще ме държат тук за… завинаги?
— Има две възможности. Или ще ви убият, когато вече няма да имат нужда от вас, или ще ви тикнат в златен кафез.
Багери хвърли още един поглед към вратата, за да се увери, че са сами.
— Допускам, че ще ви задържат в Иран завинаги. Режимът се крепи от фанатични фундаменталисти, а това, независимо от всичко, си има и положителна страна. Фундаменталистите са неумолими в прилагането на шериата, ислямския закон, и хранят дълбока вяра в моралното поведение. Възможно е, след като не разполагат с повод от морално естество, за да ви убият, да ви държат затворен. Но, от друга страна, не трябва да забравяте, че става въпрос за фундаментални тайни на режима, нали? А морални поводи също се намират. Затова не бива да игнорираме възможността да изберат по-радикален и сигурен метод, за да ви накарат да замълчите. — Прокара пръст през гърлото. — Разбрахте ли?
Историкът затвори очи, разтри слепоочието си и въздъхна.
— Наистина е свършено с мен.
Багери отново надникна през вратата на тоалетната.
— Вижте, нямаме много време — каза той. — Дойдох тук само да ви кажа, че всичко е готово.
— Кое?
— Подготовката за мисията практически приключи. След взлома ще ви отведем на едно далечно място на Каспийско море. Казва се Бандар е Торкаман и се намира близо до руините на стената на Александър Велики.
— Бандар какво?
— Бандар е Торкаман. Това е малко пристанищно селище недалеч от границата с Туркменистан. В пристанището ще ви чака риболовен кораб, който носи името на столицата на Азербайджан — Баку. Ние сме го наели, за да ви отведе тъкмо в Баку. Разбрахте ли?
— Горе-долу. Вие ще дойдете ли с мен?
Багери поклати глава.
— Не, ще остана тук в Техеран, за да скрия следите. Бабак ще ви отведе дотам, не се безпокойте. Но сега трябва да запомните някои неща.
Томаш извади хартия и писалка от джоба.
— Слушам ви.
— Не, не бива да записвате. Трябва да го запомните.
Историкът се намръщи.
— Да го запомня?
— Да, налага се. Заради сигурността.
— Казвайте тогава.
— Когато се качите на борда на Баку, който се намира закотвен в пристанището на Бандар е Торкаман, трябва да потърсите Мохамед. — Вдигна показалеца си. — Запомнете добре, Мохамед.
— Като пророка.
— Точно така. Попитайте го дали тази година смята да ходи до Мека. Той ще отговори инш Аллах50. Това са паролата и контра паролата.
— Смятате ли да ходите тази година до Мека? — попита Томаш, опитвайки се да запомни паролата. — Това е, нали?
— Да, точно така.
— Ако той каже „инш Аллах“, значи всичко е наред.
— Правилно.
— Изглежда лесно.
— Разбира се, че е лесно. — Багери погледна часовника. — Добре, трябва да вървя. Ще дойда да ви взема в полунощ.
— В полунощ ли? Къде ще ходим?
Иранецът го изгледа изненадан.
— Не ви ли казах?
— Какво имате да ми казвате?
— Операцията, професоре.
— Какво за операцията?
— Ще бъде тази нощ.
Когато се върна при Ариана, Томаш се чувстваше толкова разстроен, че му беше трудно да се съсредоточи. Колкото повече се взираше в стиховете, толкова повече си мислеше за безумната авантюра, в която му предстоеше да се впусне тази нощ. Очите му бяха вперени в буквите, но умът му беше зает с онова, което щеше да се случи, и с последиците, до които можеше да доведе; обмисляше подробностите — от подготовката в хотела до срещата с Мохамед на кораба Баку. Дали трябваше да вземе някакъв багаж? А нямаше ли да събуди подозрения, ако го видеха да излиза от хотела с големия спортен сак? Не, налагаше се да остави багажа си, можеше да вземе със себе си само плик с най-важното. А как щеше да напусне хотела, без да го видят? Нямаше ли служителите да се усъмнят, като го видят да излиза посред нощ? Дали нямаше да съобщят на някого? А как ли щяха да се развият нещата в министерството? Дали пък…
— Томаш? Томаш?
Португалецът тръсна глава и се върна в настоящето.
— Да?
— Добре ли сте?
Ариана го гледаше загрижено, сякаш се опитваше да открие признаци на треска по бледото лице на историка.
— Аз ли? — Томаш се стегна. — Да, разбира се. Добре съм, не се безпокойте.