— Добре, ще проверим това — каза гласът.
Чуха се заповеди на фарси, някой вдигна Томаш от стола и го отведе в друга стая. Махнаха му превръзката и белезниците и историкът установи, че се намира в нещо, което приличаше на ярко осветено студио. Пред него имаше фотоапарат, поставен върху статив, с два прожектора над него. Един мъж му направи знак да погледне към обектива и го фотографира. Повториха процедурата в профил — отляво и отдясно. Когато фотографът приключи работата си, насочиха Томаш към един плот, където му взеха пръстови отпечатъци.
Веднага след това го заведоха в банята, която се намираше до студиото.
— Свалете си дрехите — заповяда мъжът.
Томаш се съблече чисто гол и затрака със зъби; настръхнал от студа, той скръсти ръце, за да се стопли. Иранецът събра дрехите и ги постави в бокс, после му подаде нещо, наподобяващо износена пижама от груб раиран плат.
— Облечете това — нареди той.
Нетърпелив да сложи нещо, което да го предпази от ледения студ, португалецът се подчини. След като се облече като затворник, лишен от самоличност, той се погледна и едва потисна чувството на унижение и отчаяние. Почти през сълзи той си помисли, че прилича на брат Метраля60.
Прекара първите двадесет и четири часа в отвратителна килия, влажна и с общо гърне, в която имаше още четирима затворници иранци. Трима от тях говореха само фарси, но четвъртият, възрастен слабоват мъж с очила с кръгли стъкла, говореше свободно английски. Той остави Томаш да си поплаче насаме през първия час от престоя му в килията, но после, когато историкът успокои нервите си, се приближи и постави ръка на рамото му.
— Първия път винаги е най-трудно — каза с мек, ласкав глас.
— За първи път ли ви е?
Томаш прокара ръка по лицето си и поклати утвърдително глава.
— Да.
— Ужасно е — поде пак старецът. — Първия път плаках два дни. Много ме беше срам, все едно бях най-обикновен крадец. Аз, професорът по литература в университета в Техеран.
Историкът го изгледа с почуда.
— Вие университетски професор ли сте?
— Да. Казвам се Парса Кани, преподавам английска литература.
— Какво правите тук?
— О, обичайното. Обвиняват ме, че съм се обвързал с прореформистки вестници, че говоря лошо за Хомейни и че поддържам предишния президент Хатами.
— Това престъпление ли е?
Старецът сви рамене.
— Фанатиците смятат, че е. — Оправи си очилата. — Първия път не бях тук.
— Къде тук?
— В този затвор. Първия път не бях в „Евин“.
— Ерин?
— Евин — поправи го Парса. — Това е затворът „Евин“, не знаехте ли?
— Не. Мястото се казва Евин?
Иранецът се разсмя.
— Не. Това е затворът „Евин“ в северен Техеран. Всички се страхуват да не попаднат тук. Построен е през седемдесетте години от шаха и е бил под контрола на тайната полиция САВАК. След Ислямската революция през 1979 г. затворът е преминал формално в ръцете на Националната дирекция на затворите. Но само формално. Сега той се е превърнал в нещо като ООН на различните власти в Иран. Правната власт контролира секция 240 на затвора, Революционната гвардия контролира секция 325, а Министерството на разузнаването и сигурността се разпорежда в секция 209. Сякаш се съревновават помежду си и понякога разпитват задържаните си едни на други, изобщо бъркотията е такава, че никой нищо не разбира.
— Ние в кое крило сме?
— В смесено. Бях задържан от малоумниците на Революционната гвардия. Те ме държат тук. А вас кой ви задържа?
— Не знам.
— Каква е причината за задържането ви?
— Бях хванат снощи в Министерството на науката. Всичко това е огромна грешка, надявам се да ме освободят скоро.
— В министерството ли? Нали не е шпионаж?
— Разбира се, че не е.
Парса сви устни.
— Хм, тогава трябва да е престъпление от общ характер — прецени той. — Ако е така, мисля, че сте под надзора на правната власт.
Томаш пристегна затворническата риза, за да се стопли.
— Смятате ли, че ще ми разрешат да се свържа с някое посолство на Европейския съюз? Старият се засмя не особено весело.
— Ако имате късмет, да — възкликна той. — Но след като хубавичко ви изцедят.
— Как така ще ме изцедят?
Иранецът въздъхна, погледна уморено.
— Вижте, господин мм…