Падаше нощ.
Настръхнал от студа, носен от северния бриз, капитанът на рибарското корабче потри енергично ръце в опит да се стопли, но накрая се предаде.
— Прибирам се — каза той. — Бездруго е време да се свържем с базата.
— С Баку ли ще говорите?
— Не, не.
— Тогава?
— Ленгли.
Нощта се спусна плътно над Каспийско море и обгърна боботещия кораб с гъста, почти непрогледна тъмнина, сякаш се изгубиха в необятна бездна. Само тук-там изплуваха светли полюшващи се точици, сигнализирайки за улисани в работа рибарски корабчета или за големи товарни или пътнически кораби, сновящи между двата бряга.
Томаш остана дълго на носа на кораба, без да обръща внимание на студа. Беше прекарал три дни затворен в циментов ковчег и нито леденият повей, нито черната нощ можеха да му отнемат насладата от възвърнатата свобода, да му попречат да се рее в небесния необят, да вдъхва свежия въздух, който вятърът вееше в лицето му.
Вратата на мостика се отвори и един от моряците, които говореха английски, му махна с ръка.
— Мистър, елате тук — каза той. — Капитанът ви вика.
Помещението беше затоплено и добре осветено, макар че облакът от дим и миризмата на цигари бяха непоносими. Морякът му посочи тесни стъпала и Томаш слезе на долния етаж в претъпкана заличка, където се намираше Мохамед. Капитанът, със слушалки на ушите и микрофон пред устата, бе застанал до пулта за управление.
— Викали сте ме?
Мохамед го видя и с жест с ръка го покани да седне до него.
— Говоря с Ленгли.
Историкът се настани, докато капитанът привършваше съобщението, изпълнено с цифри, foxtrots и papa kilos64. Когато привърши, Мохамед свали слушалките и ги подаде на Томаш.
— Искат да говорят с теб — каза той.
— Кои те?
— Ленгли.
— Кой по-точно?
— Берти Сисмондини.
— Кой е той?
— Координатор от дирекция „Операции“, отговаря за Иран.
Томаш сложи слушалките на ушите си и оправи микрофона пред себе си. Прокашля се малко несигурно и се приведе напред.
— Hello?
— Професор Нороня?
Гласът звучеше носово, с американско произношение и естествено, изговори неправилно името му.
— Да, аз съм.
— Аз съм Берти Сисмондини, отговарям за операциите по intelligence gathering65 в Иран. Преди да започнем, нека ви кажа, че линията, по която говорим, е абсолютно сигурна.
— Много добре — каза Томаш, равнодушен към сигурността на линията, която явно тормозеше целия персонал на ЦРУ. — Как сте?
— Не съвсем okay, професоре. Не съвсем.
— Защо?
— От няколко дни е изчезнал нашият основен агент в Техеран. Очаквахме да извърши много деликатна операция заедно с вас и след това да ви изведе от страната със средства, които вие в момента ползвате. Факт е обаче, че нашият човек престана да изпраща сведения. Загубихме контакт и с другия наш агент, а за капак на всичко и вие изчезнахте. Всички около мен са в паника, непрекъснато ми задават въпроси, а аз не мога да им отговоря. Дали не бихте могли да ми обясните какво, по дяволите става?
— За кои двама агенти говорите?
— Опасявам се, че поради съображения за сигурност не мога да им кажа имената.
— Моса и Бабак ли?
— Бабак, okay. Не познавам Моса.
— А, разбира се — спомни си Томаш. — Той се представи като Моса, но всъщност това не е истинското му име. — Помисли малко. — Вижте, говорим за един едър тип, силен, енергичен?
— Да.
— Нямате новини от него, така ли?
— Нищо.
— Вижте, съжалявам, че трябва да го кажа, но може би е мъртъв.
От другата страна на линията настъпи тишина.
— Баг… хм… е мъртъв? Сигурен ли сте?
— Не, не съм. Видях го да стреля в министерството, видях, че иранците, които го преследваха, отвърнаха на стрелбата. После ми казаха, че бил ранен и починал в болницата. Колкото до Бабак, наистина нищо не знам.
— Но какво точно се случи?