Томаш разказа подробно за станалото в министерството и за престоя си в затвора „Евин“. Разказа за избавлението си и за всичко, което Ариана му беше казала и което бе направила, за да му помогне да излезе от страната.
— Мъжко момиче — каза Сисмондини накрая. — Мислите ли, че би се съгласила да стане наш агент в Техеран?
— Какво? — рязко каза Томаш. Идеята беше опасна. — По-добре не си го и помисляйте!
— Okay, okay — отвърна американецът от другата страна на линията, учуден от реакцията му. — Само ми хрумна, relax66.
— Неудачно хрумване — продължи историкът, леко посмекчил тона. — Оставете я на мира, разбрахте ли?
— Okay, не се притеснявайте — отново го успокоиха отсреща.
Португалецът внезапно почувства гняв заради начина, по който началниците от американската разузнавателна централа си позволяваха да разполагат с живота на другите заради собствените си интереси, без да подбират средства за постигането на целите си. И понеже вече беше набрал скорост, Томаш реши да засегне един въпрос, който от дни не му даваше покой.
— Чуйте — каза той. — Искам да ви задам един въпрос.
— Да?
— Вие ли наредихте на… на вашия човек да ме убие, в случай че ни хванат?
— Моля?
— В момента, в който щяха да ни хванат в министерството, Моса искаше да си инжектирам някаква отрова. Вие ли му наредихте това?
— Мм… ние имаме средства за сигурност, нали така?
— Дадохте ли му тази заповед?
— Вижте, тази заповед е валидна за всички операции от деликатно политическо естество, така че…
— Разбирам, наредили сте му — заключи Томаш. — А сега бих искал да знам защо не съм бил предупреден, че съществува такава възможност?
— Поради простата причина, че ако знаехте това, никога нямаше да се съгласите да участвате в операцията.
— Естествено.
— Съжалявам, че трябва да го кажа, но това е наложително в екстремна ситуация. Вашият живот съвсем не е толкова важен, колкото националната сигурност на Съединените щати.
— Не и за мен.
— Въпрос на гледна точка — каза Сисмондини. — Обективно погледнато, нашият човек в Техеран е спазил докрай инструкциите за сигурност, като не се е оставил да го заловят жив.
— Но той беше жив, когато го заловиха. Починал е по-късно.
— В случая това е едно и също. Ако го бяха заловили и го бяха подложили на разпит, катастрофата би била пълна. Иранците щяха да намерят начин да изтръгнат цялата информация и мисията ни в Техеран щеше сериозно да пострада. Ето защо сме много разтревожени от случилото се. Същото щяха да направят и с вас.
— Да, но не го направиха.
— И слава Богу. Но го дължите на вашата приятелка — заключи американецът. — Бихте ли ме извинили за секунда. — Смени тона, сякаш някой му шепнеше нещо на ухото. — Благодаря ви за информацията, беше извънредно полезна. А сега… сега един човек иска да говори с вас, okay?
— Добре.
— Един момент.
Дочуха се странни звуци по линията, после някаква музика, явно прехвърляха разговора.
— Hello, Томаш.
Португалецът разпозна дрезгавия и провлачен глас, привидно спокоен, със зле прикрита агресия.
— Мистър Белами?
— You’re a fucking genius.67
Наистина беше Франк Белами, шефът на дирекция „Наука и технологии“.
— Как сте, мистър Белами?
— Никак не съм доволен. Ама никак.
— Защо?
— Вие се издънихте.
— О, моля ви! Не е точно така…
— Взехте ли ръкописа?
— Не.
— Прочетохте ли ръкописа?
— Мм… не, но…
— Значи сте се издънили — отряза го Белами с познатите ледени нотки в гласа. — Не изпълнихте своята мисия. Провалихте се.
— Не е точно така.
— А как?
— Първо, не съм бил натоварен с операцията по кражбата на ръкописа. Както навярно знаете, аз не съм оперативен служител на вашето проклето управление, нито съм бил подготвен за въоръжен взлом. Щом операцията се е провалила, то е, защото вашият човек не е бил достатъчно компетентен, за да я осъществи успешно.
— Fair enough68 — съгласи се шефът от ЦРУ. — Ще го отнесе колегата от дирекция „Операции“.
— И второ, попаднах на следа за местонахождението на професор Сиза.