— Is that so?69
— Да. Името на един хотел.
— Кой?
— Хотел „Орчард“.
Белами замълча, изглежда записваше нещо.
— Ор… чард — каза бавно. — Къде се намира?
— Не знам. Разполагам само с името.
— Много добре, ще наредя да проверят.
— Направете го — настоя Томаш. — Трето, макар и да не ми разрешиха да прочета ръкописа на Айнщайн, знам, че иранците са объркани и не знаят как да го интерпретират.
— Сигурен ли сте?
— Да, така ми казаха.
— Кой ви го каза?
— Моля?
— Кой от иранците ви каза, че са объркани и не разбират ръкописа?
— Ариана Пахраван.
— А, хубавицата от Исфахан. — Направи кратка пауза. — Наистина ли е богиня в леглото?
— Извинете?
— Чухте ме добре.
— Дори няма да ви удостоя с отговор на този въпрос.
Белами се разсмя.
— Хм… чувствителен сте на тази тема, нали? Знам, че сте влюбен…
Томаш го прекъсна.
— Вижте какво — каза той с негодувание. — Искате ли да чуете какво имам да ви казвам, или не?
Американецът смени тона.
— Go on.70
— Мм… докъде бях стигнал?
— Казвахте, че иранците били объркани от документа.
— А, да — възкликна Томаш, подхващайки отново разказа си. — Направо останали изумени от това, което са прочели, и явно не знаят как да тълкуват текста. Ако правилно съм разбрал, иранците смятат, че ключът към ръкописа се намира в две шифровани послания, оставени от Айнщайн.
— Така…
— Но на мен ми бе предоставен достъп до тези две послания. Нося ги със себе си.
— Хм, хм.
— Вече разшифровах едното.
За кратко се възцари тишина.
— Е, аз какво ви казах? — възкликна Белами. — You’re a fucking genius!
Томаш се разсмя.
— Знам.
— И какво открихте в разшифрованото послание?
— Честно да си призная, не го разбирам напълно.
— Какво искате да кажете? Или сте го разшифровали, или не сте.
— Разшифровах го — потвърди той.
В действителност Томаш не беше разбулил сам загадката със стиховете, Ариана също беше участвала в работата, но криптоаналитикът реши, че е по-добре да пропусне този факт. Нещо му подсказваше, че Белами ще скочи до небето, ако узнае, че иранката, отговаряща за проекта Die Gottesformel, е в течение на всичко.
— Е, и? — поиска да узнае американецът. — Как да ви разбирам?
— Искам да кажа, че самото послание вероятно също е ребус — поясни криптоаналитикът. — В един загадъчен текст е скрит друг загадъчен текст. Дешифрираш единия текст, а отдолу изскача друг.
— А вие какво очаквахте?
— Моля?
— Питам какво сте очаквали. Авторът на ръкописа е най-умният човек, който е живял някога на тази планетата. Логично е да се очаква, че неговите ребуси ще се отличават с най-голяма сложност, не смятате ли?
— Всъщност имате право.
— Разбира се, че имам право — каза Белами. — По-добре ми обяснете за какво става въпрос в този шибан ребус, който вече сте дешифрирали.
— Минута.
Томаш опипа джоба на сакото си, обзет от внезапен страх, но за свое най-голямо облекчение откри сгънатия лист на мястото, на което го беше оставил. Тъмничарите в „Евин“ бяха истински садисти, но поне зачитаха правото на лична собственост. Или не са допускали, че ще избяга, преди да са огледали всичко? Така или иначе, факт бе, че листчето с ребусите бе оцеляло след ареста.
— Докога ще чакам? — попита Белами, изгубил търпение.
— Да, да, ето го — каза Томаш, разгръщайки листчето. — Ребусът е пред мен.
— Четете най-сетне!
Историкът погледна нахвърляните на ръка редове.
— И така, дешифрирах ребуса, представен от стиховете на първата страница на ръкописа, точно под заглавието.
— Нещо като епиграф ли?
— Да, точно така.
— И какво се казва в стихотворението?
— Малко мрачно звучи — отбеляза Томаш. — Ще го прочета. — Прокашля се. — Terra if fin, de terrors tight, Sabbath fore, Christ nite.
— Господи! — възкликна Белами. — Знаете ли, вече съм чел това! Нашият човек в Техеран ни изпрати стиховете преди една-две седмици.
— Така е, аз му дадох текста.
— Някак зловещо звучи, не мислите ли? Сякаш е пророчество за Апокалипсиса…