Агнешкото беше преполовено и полято с ароматно вино от района на река Доро, когато мобилният му телефон иззвъня.
— Мистър Нороня?
Томаш примига учудено. Акцентът беше определено американски, което означаваше само едно — че ЦРУ няма да го остави на мира.
— Да, аз съм.
— Обаждаме се от дирекция „Наука и технологии“ при Централното разузнавателно управление в Ленгли, Съединените щати. Моля, изчакайте един момент. Това е сигурна линия и господин директорът иска да говори с вас.
— Добре.
Музика се разнесе от телефона, докато прехвърляха разговора.
— Hello, Томаш. Обажда се Франк Белами.
При неговия специфичен дрезгав и провлачен глас представянето беше излишно.
— Hi, мистър Белами.
— Момчетата от агенцията добре ли се държаха с теб?
— След Каспийско море — да, мистър Белами.
— А, значи имате оплаквания преди Каспийско море?
— Нищо особено — с ирония отвърна португалецът. — Като изключим факта, че вашата горила в Техеран се опита да ми инжектира отрова.
Белами се разсмя.
— Предвид онова, което се случи по-късно, добре, че не сте го оставили да го направи — каза. — Виждате ли, ако той ви беше неутрализирал, никога нямаше да научим онова, което ни разказахте. Нашето разследване щеше да влезе в задънена улица.
— Благодаря, че се интересувате от състоянието ми — отвърна Томаш. — Трогнат съм, господине.
— Е, малко съм сантиментален. Не преставам да мисля за здравето ви.
— Забелязах вече.
Американецът се прокашля.
— Вижте, Томаш, обаждам ви се по повод на следата, която ни дадохте.
— Каква следа?
— За хотел „Орчард“.
— А, да.
— Така… Направихме проучване и открихме, че има стотици хотели с името „Орчард“ в целия свят. В Сингапур, в Сан Франсиско, в Лондон… наистина навсякъде. То е като да търсиш игла в купа сено.
— Разбирам.
— Не разполагате ли с още някаква информация, която би могла да ни помогне?
— Не — каза Томаш. — Знам само, че съществува връзка между хотел „Орчард“ и професор Сиза. Нищо повече не знам.
— Да… но това е доста неясно — промърмори американецът. — Ще продължим да търсим, разбира се. Въпросът е, че би ни отнело години, нали?
— Разбирам, но нищо не мога да направя.
— Кой ви даде тази информация?
— Ариана Пахраван.
— Хм — каза Белами замислено. — Можем ли да й се доверим?
— В какъв смисъл?
— В смисъл, че казва истината.
— Тя все пак ми спаси живота, нали? Ако не беше тя, сега нямаше да говоря с вас. Предполагам, че казва истината…
— I see.74 Смятате ли, че бихме могли да се свържем с нея?
— С кого? С Ариана ли?
— Да.
— Изключено!
— Защо? Това, че ви е помогнала, означава, че не е непременно на тяхна страна.
— Помогна ми, защото искаше да ми помогне. Не е политически акт. То е… лично.
Белами замълча за част от секундата.
— Виждам, че наистина сте спали с нея.
— Не започвайте пак.
Американецът се засмя.
— Нима е толкова добра в леглото, колкото казват?
Томаш извъртя очи от досада.
— Вижте, затова ли ми се обадихте, за да ме занимавате с тия неща?
— Обадих ви се, защото ми трябва още информация.
— Нямам друга информация.
— Но тя има.
— Тя е иранка и защитава интересите на страната си. Ако се свържете с нея, ще разкаже всичко на шефовете си.
— Мислите ли?
— Убеден съм.
— Какво ви кара да мислите така?
— Фактът, че тя отказа да ми разкрие подробности относно ядрената иранска програма. Дори не ми каза какво е съдържанието на ръкописа на Айнщайн…
Белами замълча нерешително и Томаш затаи дъх в очакване на решението от другата страна на линията. Историкът смяташе, че това е единственият аргумент, който би могъл да спре американците. Или щеше да ги убеди, че Ариана е предана на режима в Техеран, или ЦРУ щеше да я притисне и да я изложи на опасност.