Оживление откъм двора привлече вниманието на Лорънс. На стълбите тичешком се появи сър Роланд Хюго, дясната ръка на краля — един мъж със сурово, мрачно лице. Беше облечен празнично в червени, опънати по краката панталони и бяла туника, които правеха внушителната му фигура закръглена. Лорънс си помисли, че Хюго прилича на охранен петел. Но тъй като беше негов добър приятел, той запази това нелюбезно сравнение за себе си.
Двамата мъже набързо се прегърнаха. После Хюго отстъпи крачка назад и каза с дрезгав глас:
— Избързах напред през последната миля. Кралят ще пристигне само след няколко минути.
— Благодаря на Бога за това — отговори Лорънс с явно облекчение. Той избърса с ленена кърпа капчиците пот, избили по челото му.
Хюго погледна зад рамото на Лорънс и поклати глава:
— В залата е тихо като в гробница — прошепна той. — Имаше ли време да позабавляваш гостите?
Лорънс го погледна с недоумение:
— Да ги забавлявам? Хюго, тези варвари се забавляват единствено, когато убиват хора.
— Виждам, че все още чувството ти за хумор не те е напуснало — отговори приятелят му.
— Аз не се шегувам — каза баронът. — Ще престанеш да се усмихваш, Хюго, когато разбереш, че привидното спокойствие виси на косъм. Родът Уинчестър не е тук, за да поднесе подаръците си, приятелю. Те са въоръжени до зъби. Да, така е — продължи бързо, когато видя Хюго да поклаща глава с явно недоверие. — Опитах се да ги склоня да оставят оръжието си навън, но те не пожелаха и да чуят за това. Настроението им далеч не е дружелюбно.
— Ще видим това — измърмори Хюго. — Войниците, които придружават краля, ще ги обезоръжат веднага. Да бъда проклет, ако позволя нашият повелител да попадне в такова опасно обкръжение. Това е сватба, а не бойно поле.
Хюго доказа, че може да изпълни заканата си. Фамилията Уинчестър струпа оръжието си в ъгъла на голямата зала, подчинявайки се на побеснелия кралски служител. Изискването да се остави оръжието беше подпомогнато от около четиридесет верни войника, които заеха кръгова позиция около гостите. Дори нехранимайковците от фамилията Сент Джеймс оставиха малкото оръжия, които носеха, но едва след като Хюго заповяда на гвардейците да държат лъковете си в готовност за стрелба.
Ако останеше жив, за да разказва тази история, никой нямаше да му повярва, мислеше си Лорънс. За щастие, крал Джордж нямаше представа какви строги мерки бяха взети, за да се гарантира сигурността му.
Когато кралят на Англия влезе в голямата зала, гвардейците веднага свалиха лъковете си, макар че оставиха стрелите, опънати на тетивите, в случай че се наложи бързо да стрелят.
Епископът стана от стола, поклони се официално на своя крал, който с жест му позволи да седне.
Двама кралски адвокати, които държаха в ръцете си купища документи, следваха Негово Височество по петите. Лорънс изчака, докато техният повелител седне, и побърза да коленичи пред него. Той изрече клетвата си за вярност на краля високо и гръмко, надявайки се, че думите му ще засрамят гостите, предвид тяхното държане преди малко.
Кралят се наведе напред, подпрял големите си ръце на коленете.
— Вашият родолюбив крал е доволен от вас, барон Лорънс. Защото аз съм вашият родолюбив крал, защитник на целия народ, нали?
Лорънс беше подготвен за този въпрос. Кралят беше започнал да се нарича сам с това име още преди години и много обичаше непрекъснато да чува потвърждение за това.
— Да, милорд, вие сте моят родолюбив крал, защитник на целия народ.
— Добро момче — прошепна кралят, протегна ръка и потупа голото теме на Лорънс. Баронът се изчерви от смущение. Кралят го третираше като недорасъл селяндур. По-лошото обаче бе, че баронът се почувства такъв.
— Сега станете, барон Лорънс, и ми помогнете да оглавя това важно събитие — заповяда кралят.
Лорънс с готовност се зае да изпълни заповедта. Когато погледна по-отблизо своя повелител, той с усилие успя да запази непроменен израза на лицето си. Беше потресен от ужасния външен вид на краля. На младини Джордж беше хубавец, но годините явно не бяха благосклонни към него. Бузите му бяха напълнели и увиснали, лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, а под очите си имаше торбички, от които винаги изглеждаше смъртно уморен. Той носеше снежнобяла перука с завити навън краища, но цветът й само подчертаваше болезнения тен на лицето му.
В очакване кралят простодушие се усмихна на своите васали. Лорънс отвърна на усмивката му. От лицето на владетеля им лъхаше някаква доброта и искреност. Внезапно баронът се ядоса заради него. От много години, още преди болестта да обърка и размъти разсъдъка му, Джордж беше нещо повече от способен крал. Той беше за своите поданици благосклонен и бдителен баща. Заслужаваше повече почит и обич, отколкото получаваше.