Кланът Сент Джеймс никога не наричаше маркиза по име. Те се обръщаха към него просто с момко, защото в техните очи той тепърва трябваше да доказва заслугата да бъде наричан по име. Съществуваха ред проверки, които трябваше да издържи с успех. Роднините не се съмняваха в успеха на момчето. Те знаеха, че той ще бъде техният безспорен водач. Вярваха, като имаха предвид сегашния му ръст, че ще стане огромен мъж и почти не се съмняваха, че характерът му ще бъде същият, като техните собствени. Все пак той беше потомък на Сент Джеймс и това роднинство предполагаше известни отговорности, които щяха да се стоварят върху плещите му.
Маркизът гледаше право в краля на Англия, докато се приближаваше към него. Баронът внимателно го наблюдаваше. Беше разбрал, че Нейтън е инструктиран от чичовците си да не коленичи пред краля, освен ако той не му заповяда да го стори.
Нейтън обаче пренебрегна наставленията им.
Той коленичи на едно коляно, наведе глава и обяви високо и с твърд глас своята клетва за вярност на краля. Когато кралят и на него зададе въпроса, дали е родолюбив крал, лека усмивка смекчи суровото лице на момъка.
— Да, милорд — отговори той. — Вие сте моят родолюбив крал.
Досегашните добри чувства на барона към маркиза прераснаха във възхищение. От усмивката на краля се убеди, че той също е останал доволен. За разлика от тях двамата, роднините на Нейтън не бяха доволни. Те свъсиха вежди, а погледите им бълваха огън. Фамилията Уинчестър не можеше да бъде по-щастлива. Всички техни представители радостно се подхилваха.
Внезапно Нейтън се изправи на крака с едно единствено, гъвкаво движение. Обърна се и огледа мълчаливо и продължително представителите на Уинчестър. Лицето му, ледено и сковано, сякаш изстуди дързостта на мъжете. Маркизът остана с гръб към краля дотогава, докато повечето мъже от рода Уинчестър не сведоха погледи към пода. Сент Джеймс не можеха да сдържат одобрителното си сумтене.
Момчето не обърна никакво внимание на своите роднини. То стоеше изправено, с опънати, леко разкрачени крака и ръце, сключени зад гърба му, и гледаше право напред. Върху лицето му беше изписана единствено досада.
Лорънс се насочи право към Нейтън и застана пред него. Кимна одобрително с глава. Искаше да изрази лично колко много е харесал начина, по който се държеше.
Маркизът прие одобрението, като на свой ред кимна бързо с глава. Лорънс вътрешно се усмихна. Високомерието на момчето стопли сърцето му. То се беше опълчило срещу своите роднини и беше пренебрегнало страховитите последствия, които със сигурност щяха да се стоварят върху него. Но в този момент беше постъпил правилно. И Лорънс се почувства като горд баща едно странно усещане, защото баронът никога не се беше женил и нямаше свои деца.
Той си задаваше въпроса, дали изразът на досади върху лицето на Нейтън ще остане непроменен по време на дългата церемония. И продължи да се чуди за същото, когато тръгна да доведе булката.
Когато се изкачи на втория етаж, той я чу да плаче. Писъците й бяха прекъснати от сърдит мъжки глас. Наложи се баронът да чука два пъти на вратата преди графът на Уинчестър, бащата на младоженката, да отвори. Лицето му беше толкова зачервено, сякаш беше изгорял на слънце.
— Най-сетне! — извика високо графът.
— Кралят закъсня — отговори баронът.
Графът рязко кимна с глава.
— Влезте, Лорънс. Помогнете ми да я смъкна по стълбите и да я завлека в залата. Не съм предполагал, че това дребосъче е толкова упорито.
В гласа на графа звучеше такова неподправено изумление, че Лорънс не можа да прикрие усмивката си.
— Чувал съм, че момичетата на тази възраст често са много упорити.
— Никога не съм чувал подобно нещо — измърмори графът. — Истината е, че днес за първи път оставам сам със Сара. Даже не съм сигурен, че тя знае точно кой съм — добави той. — Аз й казах, разбира се, че съм нейният баща, но вие ще видите, че тя не е в състояние да слуша. Нямах представа, че ще се сблъскам с такива трудности.
Лорънс повече не се усмихваше. Сега той не можеше да скрие учудването си от възмутителните думи на графа.
— Харолд — обърна се той към графа с неговото кръщелно име, — ако си спомням добре, имате още две дъщери, и двете по-големи от Сара. Не разбирам как можете да бъдете толкова…
Графът не му позволи да довърши.
— Никога не съм бил насаме с някоя от тях. Аз не ги познавам — промърмори той.
Лорънс си помисли, че изповед като тази трябва да е ужасяваща. Той поклати глава и последва графа в стаята. Веднага откри младоженката. Тя седеше на ръба на перваза на прозореца и гледаше навън..