Щом го видя, тя започна още по-силно да плаче. Лорънс си помисли, че това е най-очарователната булка, която някога е виждал. Златисти къдрици ограждаха ангелски красиво личице. Корона от сплетени във венец пролетни цветя бе поставена на главата й. Сълзите се стичаха по бузите й, а кафявите й очи бяха замъглени от мъка.
Беше облечена в дълга бяла рокля с дантели по края на полата и ръкавите. Когато се изправи, бродираният широк колан, препасващ кръста й, се изхлузи на пода.
Баща й изрече на висок глас куп ругатни.
Тя ги повтори.
— Време е да слезем долу, Сара — заповяда бащата с глас, който издаваше раздразнението му.
— Не!
И след това стаята се изпълни със задъхано произнесени оскърбителни думи.
— Когато те заведа обратно вкъщи, ще те накарам да съжаляваш, че ме излагаш на такива мъчения, малка лейди. За Бога, ще ти стоваря един… Само почакай и ще видиш.
Тъй като баронът не успя да разтълкува какво искаше да каже графът с тази абсурдна заплаха, той се усъмни, че и Сара е успяла да го разбере.
Тя гледаше втренчено баща си, а върху лицето й беше изписано гневно непокорство. После шумно се прозя и отново седна.
— Харолд, с викове и закани няма да постигнете нищо — заяви баронът.
— Тогава така ще я шамаросам, че… — възнегодува графът и пристъпи заплашително към момичето с вдигната ръка, готова да нанесе удара.
Лорънс застана между тях.
— Не ви позволявам! — гневно изрече той.
— Тя е моя дъщеря! — изкрещя графът. — По дяволите, сър, знам какво й трябва, за да направи каквото искам от нея.
— Сега вие сте гост в моя дом, Харолд — отговори баронът, но усети, че също крещи, и веднага овладя гласа си. — Позволете аз да опитам.
Лорънс се обърна към булката и забеляза, че Сара въобще не изглеждаше трогната от яростните изблици на баща си. Тя отново звучно се прозя.
— Сара, всичко ще свърши много бързо — започна да я уговаря той. Коленичи пред нея и й се усмихна, а после нежно й помогна да се изправи. Докато тихичко я превъзнасяше, той завърза колана около кръста й. Тя отново се прозя.
Младоженката явно изпитваше единствено желание да си подремне. Тя позволи баронът да я поведе към вратата, но после се отскубна от ръката му, втурна се обратно към прозореца и се уви цялата в едно наметало — почти три пъти по-голямо от нея.
Като заобиколи отдалече баща си, тя бързо се върна при барона и отново хвана ръката му. Наметалото се влачеше по пода зад нея. Тя стискаше краищата му под носа си.
Баща й се опита да го дръпне.
Сара започна да пищи, бащата отново започна да проклина, а баронът усети, че главата му ще се пръсне.
— За Бога, Харолд, нека да вземе това нещо, щом иска.
— Няма да й позволя — извика графът. — Да носи такава вехта дрипа, няма да го позволя.
— Остави я да го носи, докато стигнем до залата — предложи баронът.
Накрая графът отстъпи победен. Той изгледа с тайна закана дъщеря си, после зае мястото си пред двойката и тръгна надолу по стълбите.
Лорънс внезапно усети, че страшно му се иска Сара да бъде негова дъщеря. Когато вдигна очите си към него, тя му се усмихна толкова доверчиво, че той едва сдържа желанието си да я прегърне. Но нейното благоразположение напълно изчезна, когато наближиха залата и баща й се опита още веднъж да изтръгне проклетата наметка от ръцете й.
Когато дочу шума откъм портала, Нейтън се обърна. Очите му щяха да изскочат от изумление. Той просто не можеше да повярва на това, което виждаше. Не знаеше нищо за младоженката, а пък и нищо не беше питал, защото беше сигурен, че баща му ще получи документите веднага, щом се върне в Англия. Затова сега остана направо слисан от вида й.
Неговата бъдеща невяста беше едно непослушно момиченце и за Нейтън се оказа почти невъзможно да задържи изписаната върху лицето му досада. Графът на Уинчестър надвикваше дъщеря си. Тя обаче действаше — решително и неотстъпчиво. Ръцете й се бяха вкопчили в крака на баща й и тя напрягаше всичките си сили да го задържи.
Нейтън се усмихна, но роднините му не бяха толкова сдържани. Смехът им отекна в залата. Уинчестър, напротив, очевидно бяха ужасени. Графът, техният безспорен водач, с мъка издърпа крака си от ръцете на дъщеря си, но моментално беше принуден да започне битка за някакво вехто покривало. И по нищо не личеше, че ще излезе победител.
Барон Лорънс вече губеше търпение. Той сграбчи младоженката и я вдигна високо във въздуха. Изтръгна наметалото от ръцете на баща й и тръгна към Нейтън. С церемониален жест натика и младоженката, и наметалото в ръцете на младоженеца.
Нейтън беше принуден или да я задържи, или да я пусне да падне на земята. Все още обмисляше какво да направи, когато Сара зърна баща си да куцука към тях. Решението беше нейно. Тя бързо обви с ръце врата на Нейтън, като го покри с наметалото си.