Сара продължи да гледа над рамото му дали баща й няма да се опита да я вземе. Когато се убеди, че е в сигурни ръце, тя насочи цялото си внимание към непознатия, който здраво я държеше в ръцете си. Тя доста дълго не откъсваше очите си от лицето му.
Младоженецът стоеше изпънат като струна. Ситни капчици пот избиха по челото му. Той усещаше погледа й върху лицето си, но все още не се осмеляваше да я погледне. Тя изведнъж можеше да го ухапе, а той просто не знаеше какво трябва да направи в такъв случай. Реши само да изтърпи всичко, което тя му наложи. Все пак, той беше почти мъж, а тя — само едно дете.
Нейтън задържа погледа си върху краля, докато Сара не протегна ръка и не докосна бузата му. Тогава той не издържа, наведе глава и я погледна.
По-кафяви очи от нейните той никога не беше виждал.
— Татко ще ме напердаши — констатира тя с гримаса на примирение.
Той не реагира на това изявление. На Сара скоро й омръзна да го разглежда. Клепачите й се притвориха. Той се стегна още повече, защото тя се отпусна тежко на рамото му. Лицето й бе притиснато до врата му.
— Не позволявай на татко да ме набие — промърмори тя.
— Няма! — твърдо обеща той.
Неочаквано той беше станал неин покровител. И повече не можеше да демонстрира, че е отегчен. Той се освободи от напрежението, което сковаваше мускулите му, и започна да люлее своята младоженка в ръцете си.
Сара, напълно изтощена от продължителната езда и преживяното, затърка носа си в наметалото и след няколко минути заспа непробудно.
Главата й клюмна върху рамото му.
Младоженецът не можеше да отгатне точната й възраст, докато единият от кралските адвокати не започна да чете условията на брачния договор.
Младоженката беше четиригодишна.
ГЛАВА 1
Лондон, Англия, 1816
Щеше да си бъде чисто отвличане.
Нътаниъл Клейтън Хоторн Бейкър, трети маркиз Сент Джеймс, беше готов на всичко, стига начинанието му да се увенчае с успех. Ако имаше късмет, жертвата му щеше да е дълбоко заспала. В случай, че беше все още будна, щеше да запуши устата й и така да заглуши гласовитите й протести.
Така или иначе, законно или не, но той щеше да си вземе своята младоженка. Нейтън, както го наричаха малобройните му близки приятели, нямаше никакво намерение да постъпва като джентълмен, още повече, че подобни нежности съвсем не бяха присъщи на природата му. Освен това времето летеше. Имаше на разположение само шест седмици преди официалното, изтичане срока на брачния договор.
Нейтън не беше виждал невястата си от деня, когато кралският адвокат прочете брачния договор — преди четиринадесет години, но портретът, който въображението му рисуваше, съвсем не беше прекрасен. Той нямаше никаква представа за девойката, но беше виждал достатъчно жени от рода Уинчестър и беше сигурен, че тя едва ли е едно изключение. Всички те бяха противни — изглеждаха противни и имаха противен характер. Повечето от тях приличаха на круши — с тесни рамене и широк ханш, кокалести и трътлести. И ако историите, които се разказваха, не бяха преувеличени, имаха забележителен апетит.
Макар че животът със съпруга до него да привличаше Нейтън точно толкова, колкото среднощно плуване с акула наблизо, той се беше примирил стоически с такава мъчителна орис. Може би, ако сериозно се заемеше с този проблем, щеше да изнамери начин и да изпълни условията на договора, без да му се налага да търпи денонощно присъствието й.
През по-голямата част от живота си Нейтън винаги постъпваше така, както той искаше, без да приема съвети от когото и да било. Единствено неговият доверен приятел Колин беше посветен за намеренията му. И още, залогът беше твърде голям за Нейтън, за да го пренебрегва. Трофеят, който му бе отреден с брачния договор след едногодишно съжителство с лейди Сара, беше заслужаваща компенсация за каквото и да било отвращение или пък неудобство, които се налагаше да понесе. Монетите, които щеше да събере с декрета на короната, щяха да укрепят сдружението, което той и Колин бяха основали миналото лято. Смарагдова корабна компания беше първата официално разрешена търговска дейност, с която двамата мъже се залавяха, и те бяха твърдо решени да преуспеят. Това намерение беше продиктувано от лесна за разбиране причина. И двамата се бяха изморили да живеят на ръба. Започнаха да се занимават с пиратство съвсем случайно. И бяха успели. Но след време се убедиха, че рискът, на който се излагаха, повече не си заслужава труда. Нейтън, известен като омразния пират Пейгън беше станал легендарен. Имената на враговете и неприятелите му можеха да покрият една огромна зала. Наградата, която се даваше за главата му, беше набъбнала до такава немислима сума, че дори светец би се изкушил да стане предател, само за да получи тези пари. За Нейтън ставаше все по-трудно, дори невъзможно, да запази самоличността си в тайна. Беше въпрос само на време да го заловят, ако не се откажеше да практикува пиратския занаят — Колин не се измори да му повтаря тези думи, докато накрая Нейтън се съгласи с него.