— Съпругът ти е до теб и не споделя твоята версия — обяснява, сочейки се.
— Нямам предвид теб! Говоря за следващия съпруг.
— Наистина ли мислиш, че ще има друг ненормалник, който би се оженил за теб?
— Ако не за мен, за парите ми. Вече намерих един — отговарям, гледайки го право в очите.
— Но кога ще спреш?
— Никога. Ти ме провокираш през цялото време! — отговарям.
— Това е порок, от който не мога да се отърва.
— Връщайки се към предишния ни разговор, струва ми се абсурдно събирането на петдесет души, за да празнуваш нещо интимно.
— Наричат го „юбилейно парти“, защото „елате всички да видите новия ни салон за двеста хиляди паунда“ звучи грозно.
— Двеста хиляди за боядисване на таван? Според мен са ги измамили!
Ашфорд, колкото и да е странно, се смее. Аз също.
Когато влизаме в имението Скайпер-Кенсит, залата за посрещане вече е претъпкана с гости. София идва да ни посрещне веднага щом забеляза Ашфорд.
— Ашфорд! Ти успя! — възкликва тя с писък.
— Успях какво? — пита той.
— Как какво? Да дойдеш!
— Да, направих този невероятен подвиг да пропътувам двадесет и пет оскъдни километра от Денби дотук успешно, дори и този път, без да умра по пътя, ако това имаше предвид.
Изумена съм от бързото остроумие на Ашфорд и сарказма в шегите му към София. Смятах, че всички тези престъпници са му симпатични.
София се смее, поставяйки ръката си върху неговата. — Винаги се шегуваш! Майка ти няма ли я?
— Има концерт в Лондон. Станев Куцера свири.
— Каква възможност! Ако не беше това тържество, нямаше да го изпусна за нищо на света! Но родителите ми държаха много да отпразнуват своята годишнина и дори накараха ремонта на салона да приключи по-рано! Забеляза ли инкрустацията на тавана?
— Ъъъ… Това е нещо много… — Ашфорд върти очи в търсене на коментар, но не изглежда много убеден. — …завършено.
— Все още се усеща миризмата на боя — отбелязвам.
— О, Джема, ти също си тук! — София най-накрая ме вижда.
— Разбира се! От същото време както и Ашфорд!
Той забелязва напрежението между нас. София може и да е мила с него, но към мен не подхожда с доброта, а напротив. — Не е ли време да се настаним на масата? — пита той, насочвайки ме към столовете.
Почти всеки си е намерил мястото, докато аз търся своето върху табелките. Обзалагам се, че тази кучка „случайно“ е забравила да напише името ми в списъка с гости.
— О, не! — прекъсва ни София, намествайки се между нас. — Табелките са сгрешени! Бях подготвила списъка с местата още вчера, но тази вечер барон Райнхард фон Хофманидал прие поканата в последния момент. Той идва от Нюрнберг! — казвайки това, тя взема табелката, на която е написано „Херцог на Бърлингам, лорд Ашфорд Паркър“, и я заменя с тази на барона.
— И къде ще седнем с Ашфорд? — питам, подозирайки, че София иска да ни унижи и да ни изпрати у дома като нежелани гости.
— Но, скъпа моя! Тук! Трябваше бързо да уредя разпределението и сметнах, че ще е много вдъхновяващо за теб да се запознаеш с барона! Той е много прочут гост! Ти, Ашфорд, може да седнеш там, между лорд Уиндхам и мен! — казва тя и отново поставя ръката си върху неговата.
Поглеждам табелката, за да видя кой е настанен отляво на мен — „Картър Уилоуби“. Кой, по дяволите, е Картър Уилоуби? Чудесно, седя между двама напълно непознати! Да, не познавам всички, това е вярно, но поне веднъж съм виждала останалите гости.
— Ашфорд би могъл да седне на мястото на този! — казвам аз, сочейки към стола на Уилоуби.
— О, но, Джема! Това е невъзможно! — възкликва София с излъчване на някого, който току-що е чул шега.
— И защо? — питам раздразнено.
— О, поради етикета, нали знаеш… — София се оглежда за момент, опитвайки се да избяга от въпросите си. — Но позволи ми да ти представя барона. Той е толкова интересен човек!
София изчезва сред тълпата за секунда и след това се появява отново с много висок мъж, плешив и със сини очи, почти бели. — Siе Si
— Siе — ми казва баронът, хващайки ме за ръката с лек поклон.
Какво каза той? Гледам с панически поглед към Ашфорд, но София вече го е отвлякла набързо. Сега разбирам. Стратегията й е била нарочно да ме остави с барона, знаейки, че няма да кажа нито дума.
Баронът ме гледа мило, но въпросително, очаквайки отговора ми.
— Ъъъ… , барон! — О, боже, какво да кажа сега? Освен Sachertorte не мога да кажа нищо друго!
Икономът обявява началото на сервирането и докато гостите се подготвят за местата си, баронът придърпва стола ми, за да се настаня. —
Кимам с глава, за да му благодаря. Чувствам се все едно съм си глътнала езика.
Търся Ашфорд в другия край на масата, хвърляйки му отчаяни погледи със зов за помощ, но София и нейните съседи са го ангажирали в разгорещена дискусия нарочно, за да ме игнорира.
Скоро баронът осъзнава, че не от свенливост не разговарям с него, а защото не знам нито една дума на немски, затова започва да разговаря с другия си съсед граф Уорлок.
Вечерята е скучна, всички ме игнорират. Масата е толкова широка, че вечерящите, които седят пред мен, са на половин километър от мен и сред нас са поставени огромни вази с цветя, които ми пречат да виждам лицата им. Другият ми съсед, този Картър Уилоуби, изобщо не се появи. Започвам да си мисля, че е въображаем гост, измислен от София специално, за да ме държи изолирана.
26. Ашфорд
Имам главоболие. София не спира да говори и на всеки три думи, приятелките й избухват в пронизително кикотене. Останалите гости, от друга страна, са толкова привлекателни, колкото филе от писия.
Харинг го няма, ще се състезава утре.
И този шибан таван е толкова селяндурски отвъд всяка човешката представа. Триумф на фалшив златен барок и на късно класическа сграда. Иска ми се да можех да изразя свободно мнението си и да кажа, че цялата тази златна замазка кара очите ми да кървят, но учтивостта и добрият вкус ме карат да мълча и да се усмихвам.
И кимам на цялото това дрънкане, на което не обръщам внимание.
Притеснявам се за Джема. Тя се озова до барон фон Хофманстал, а не знае немски, така че, предполагам, се върти насам-натам.
След вечеря мъжете отиват в стаята за билярд за по питие, докато дамите се оттеглят в частния кабинет, пълен със сладкиши като малка сладкарница, и си разменят клюки. Обожавам да не съм жена.
С изключение на малката сладкарница. Бих вкусил от всичко с удоволствие.
Ако майка ми беше там, парадоксално, щях да съм по-спокоен, защото Джема щеше да има компания, способна да я наблюдава през вечерта и да е готова да я държи на крака, но както обикновено, родителят никога не е там, когато е необходим.
Благодарение на безинтересния разговор и на липсващото ми желание да присъствам тази вечер, веднага след като часовникът удари приемливото време за напускане на едно събитие, поздравявам всички и се запътвам да взема Джема и да се върнем в Денби.
Само че, когато почукам в кабинета, където са се събрали дамите, не откривам херцогинята. Джема я няма.
3
От немски — „Позволете ми да Ви представя херцогинята на Бърлингам, която още не познавате.“ — Б. пр.