Излишно е да казвам, че Ашфорд е ловният майстор, назначен за сезона, така че за семейство Паркър днес ще бъде видно събитие.
Ловът не получава моите симпатии и що се отнася до мен, аз ще викам за лисицата, дори този път да не е там.
Ако не друго, няма да се изложа, поне на кон знам как да остана, и то много добре.
Имам и доста добър тоалет на каубойка! Тексаските ботуши и коланът са историческа реликва на баща ми (ботушите са ми малко големи, но с два чифта чорапи ще паснат идеално); кожено яке без ръкави и с ресни, което намерих на сергия на пазара в Брик Лейн, и каубойска шапка, която беше на разпродажба в магазин за костюми. Кой би помислил, че щях да имам възможността да ги използвам!
Ловът ще се проведе в имението Денбъри, в Ейвън Хаус. Когато се присъединявам към членове на ловния клуб, след като се преоблякох, и Ашфорд ме вижда, той едва преглъща шампанското си.
— Не спираш да ме изумяваш. Неприятно — изръмжава през зъби, когато го настигам.
— Няма да си сложа от тези гевгири на главата, които всички използвате. И тези червени жилетки ви карат да изглеждате като малките помощници на Дядо Коледа.
— А ти изглеждаш, сякаш си излязла от снимачната площадка на филм на Серджо Леоне.
Там е и Харинг, който започва да аплодира развеселен, когато ме вижда.
— Иска ми се първо аз да се бях сетил за това!
— Не трябва дори да говориш. Дори не участваш в лова! — Ашфорд се обръща към него.
— Точно. — Харинг свива рамене. — Дойдох само заради бюфета.
— Няма ли я Сесил? — питам аз.
— Не, тя вече не е желан гост на лова, откакто скри последните три лисици… Тогава Харинг спира и побутва Ашфорд. — Лице на задник на единадесет часа.
Ашфорд се обръща и аз също, за да видя за кого говореха.
Картър, който ме поздравява веднага щом ме види, идва към мен.
— Здравей, Джема — след това се обръща към другите двама. — Харинг, Паркър.
— Нямаше ли нещо по-добро за правене? — пита Ашфорд.
— Изглежда, че най-доброто е тук — е отговорът на Картър. Не искам да съм самонадеяна, но мисля, че той ме погледна.
— Тук няма нищо за теб.
— Странно — казва Картър и вади карта от сакото си. — Моята покана казва друго.
Ашфорд и Харинг въртят очи.
Добре, помогни си, за да ти помогне и Бог, така казват… Нали? Знаех, че Ашфорд никога не би поканил Картър на лова, така че извадих една от празните покани, сложих я в плик с неговия адрес и я скрих сред тези за изпращане.
— Изглеждаш изненадан — отбелязва Картър.
— От себе си — отговаря Ашфорд, стискайки ядосано поканата.
Ловната дружина се събира, така че Ашфорд грубо връща поканата на Картър. — Време е да тръгваме.
Ашфорд скача в седлото и при вика „Тали о“[5] застава начело на отбора.
32. Ашфорд
„Моята покана казва друго.“
Майната ти, Уилоуби.
Не съм му я пратил аз, по дяволите. Колкото се отнася до Джема, тя изглежда напълно пленена от тази кръгла нула.
Гледа го с широко отворени очи, сякаш е осмото чудо на света.
Ако знаеше това, което аз знам, щеше да бъде на километри от него.
Един момент.
Къде, по дяволите, отидоха?
33. Джема
Яздим с бясна скорост, защото Ашфорд реши да направи висок изстрела на фалшивата следа, със сигурност за да покаже, че е най-добрият, както обикновено.
Самонадеян. А и никой сигурен мъж в себе си няма нужда да доказва каквото и да било.
Картър язди по моята дължина и когато групата се нахвърля в гъстата гора, намалявам темпото почти като на разходка.
— Няма ли да се присъединиш към съпруга си? — пита ме той.
— Ще му дам малко преднина.
— Не му позволявай да се възползва. Това е Паркър; ще повярва, че е благодарение на него — отговаря Картър, като се присъединява към мен.
— Не се и съмнявам.
— Никога не прекаляваш с комплиментите за Ашфорд. Искаш да ме чуеш как хваля Ашфорд ли? — питам аз. Картър се приближава към мен с лице пред моето.
— Не, бих казал, че не.
И тогава моят кон се изправя на задните си крака. От спокоен като крава на пасище, той започва да се бунтува, изригва от ужас и едва успявам да задържа юздите. Той не обръща внимание на моето „спокойно, спокойно, всичко е наред“, а ме хвърля от седлото и тръгва в галоп към гората.
Картър ми помага и когато се изправям на крака, осъзнавам, че левият ми крак не издържа тежестта ми.
— Боже, как боли! — оплаквам се жаловито.
— Нарани ли се?
— Сигурно съм си ударила коляното при падането. Не мога да стоя изправена на левия си крак.
— Със сигурност не можеш да продължиш с лова.
— И Попи избяга обезумял в гората! Не разбирам какво му се случи, беше толкова спокоен.
— Нещо трябва да го е подплашило. Нека направим така, сега ще те придружа до Ейвън Хаус, където ще може да си полегнеш върху някой хубав диван с лед. Съгласна ли си? — Картър ме държи за ръцете, за да ми помогне.
— В твоите ръце съм — отговарям, оставяйки се да бъда вдигната на седлото.
Чувствам се наистина разглезена. Картър ме носи на ръце до частната всекидневна, където ме постави на един хубав диван, пълен с възглавници. Дори ми донесе малко лед за коляното и шампанско за облекчаване на болката.
— Стой тук, почивай си, пийни за здравето си, докато върна коня си в конюшните. Ще се върна скоро.
Казвайки това, преди да си тръгне, той ми дава мимолетна целувка, която не оставя никакво съмнение в мен.
Целуна ме! Продължи секунда, но ме целуна с увереност, сякаш е абсолютно негово намерение. Той ме харесва! Бях права!
Стоя през цялото време с ръка на устните си, за да възвърна усещането за натиска на устните му върху моите.
В главата си чувам лек глас, който ми прави списък с всички причини, поради които Картър е кандидат номер едно за подиума на чаровния принц: красив, умен, джентълмен, галантен, успокоява ме, винаги има готова шега… Перфектен е.
Дяволски перфектен! Остави ме тук да се измъчвам с въображението си.
Но неговото „скоро“ е малко дълго. Мина почти час, откакто го няма.
Накуцвайки, с лед в ръка, се влача из пустата Ейвън Хаус, търсеща Картър.
Моля те, дано не е на първия етаж, не мога да се изправя срещу стълбището!
Минавам покрай поредица от затворени врати, докато не стигам до една, от която чувам гласове.
Разграничавам мъжки и млади гласове и един от тях е на Картър. Те се смеят от сърце. Навеждам се, за да шпионирам през ключалката, за да се уверя, че наистина е той, и се оказвам права. Седи с гръб, но познавам разрошената му златиста коса. Не познавам останалите около него, но виждам, че държат ветрило от карти.
Защо не се върна при мен, както обеща, а държи карти тук?
Бих искала да вляза, за да го извикам, но поредният прилив на смях ме спира. Решавам да чуя за какво говорят, за да разбера какво толкова смешно има.
Картър е първият, който говори: — …Почти ми е жал за Паркър! Много е прикрепен към благородния си произход и не вижда нищо друго около себе си.
— Тогава е цял късмет да си там, за да наблюдаваш нещата му вместо него, а, Картър?
— За какво говориш, Уондсуърт?
Червенокосият отляво отговаря, смеейки се: — За съпругата му, нали?
— Да, от известно време се навърташ около нея, не знаехме, че имаш слабост към омъжените жени! — коментира другият.
— Слабост, аз? Хайде, бъдете по-сериозни! Прилича ли ви на моя тип? Изглежда, че едва ме познавате!
5
Таlly-hо — традиционен вик, сигнализиращ на останалите ловци началото на преследването — бел. ред.