Поведох го към хотела и го запознах с госпожа Тротър. После му показах спестовната й книжка с две хиляди долара на нейно име.
— Всичко е в ред, струва ми се — казва тайният агент.
— В ред е, разбира се — казвам аз, — и ако сте ерген, ще ви оставя да си поговорите с тази дама. Няма да ви взимаме два долара.
— Благодаря — казва той. — Ако бях ерген, можеше и да си поговорим. Довиждане, господин Питърс.
Към края на третия месен бяхме натрупали някъде към пет хиляди долара и решихме, че е време да приключваме. Започваха да постъпват доста оплаквания, а и госпожа Тротър като че се беше поуморила. Посещаваха я доста поклонници, а това, види се, не й допадаше много.
И тъй, решихме да ликвидираме и аз тръгнах към хотела, за да платя на госпожа Тротър заплатата й за последната седмица, да се сбогувам с нея и да прибера книжката с двете хиляди долара.
Влизам в стаята й и какво да видя: тя седи и плаче като дете, което не ще да иде на училище.
— Успокойте се — казвам, — защо плачете? Обиди ли ви някой, или ви е мъчно за дома?
— Не, господин Питърс — отвръща тя. — Ще ви обясня. Вие бяхте близък приятел на Зики, тъй че няма защо да се стеснявам от вас. Влюбена съм, господни Питърс. Влюбих се така силно в един човек, че не мога да живея без него. Той е олицетворение на моя идеал.
— Тогава защо не се вземете с него? — казвам аз. — Разбира се, ако любовта е взаимна. Храни ли и той към вас същите болезнени чувства, за които току-що говорихте?
— Да — казва тя. — Само че той е един от тези джентълмени, които идваха да ме видят в отговор на вашето обявление, и не ще да се ожени за мен, ако не му дам двете хиляди долара. Казва се Уилям Улкинсън. — Тук тя отново ревна да плаче, и изпадна в любовна истерия.
— Госпожо Тротър — казвам й. — Едва ли има човек, който повече от мен да уважава сърдечните чувства на жената. Освен това някога вие бяхте другарка в живота на най-добрия ми приятел. Ако зависеше от мен, щях да кажа: вземете тези две хиляди и избраника си и бъдете щастливи. А ние няма да се ощетим, ако ви дадем тези пари, защото прибрахме над пет хиляди от тези баламурници, които имаха желание да се оженят за вас. Но — добавих аз — трябва да се посъветвам с Анди Тъкър. Той е добър човек, но много държи на деловите отношения. Ние с него сме съдружници на равни начала. Ще поговоря с Анди — казвам й — и ще видя какво можем да направим за вас.
Връщам се аз в нашия хотел и обяснявам случая на Анди.
— През цялото време предчувствувах, че ще се случи нещо такова — казва Анди. — Не можеш да се осланяш на жена, когато в работата се намесят сърдечни чувства и предпочитания.
— Но, Анди — казвам аз, — много жалко ще бъде тази жена да остане с разбито сърце по наша вина.
— Така си е — казва Анди — и затова ще ти кажа, Джеф, какво смятам да направиме. Ти винаги си бил човек с меко и благородно сърце. Може би аз съм прекалено твърд, прозаичен и подозрителен. Готов съм поне веднъж да отстъпя. Върви при госпожа Тротър и й кажи да изтегли двете хиляди долара от банката, да ги даде на човека, който е пленил сърцето й, и нека бъдат щастливи.
Аз скачам и цели пет минути стискам ръката на Анди, а после тичам при госпожа Тротър и й съобщавам нашето решение. Тя плаче от радост така неудържимо, както плачеше преди малко от мъка.
След два дни ние с Анди си стегнахме багажа и се приготвихме да заминаваме.
— Не мислиш ли, че е редно да се видиш с госпожа Тротър, преди да заминем? — питам го аз. — Тя ще се радва много да се запознае с теб и да ти изрази своите хвалебствия и благодарности.
— Боя се, че нямаме време — казва Анди. — Трябва да бързаме, че ще изпуснем влака.
Аз тъкмо натъпквах капитала ни в специалния пояс, с който винаги пренасяме пари, когато Анди извади голяма пачка от джоба си и каза да ги сложа при другите.
— Това пък откъде е? — питам аз.
— Двете хиляди на госпожа Тротър — казва Анди.
— Как попаднаха у теб? — чудя се аз.
— Самата тя ми ги даде — отвръща Анди. — Повече от месец ходя вечер при нея — по три пъти седмично.
— Значи, ти си тоя Уилям Уилкинсън?
— Вях — казва Анди.