Нуждаех се от оръжие, но разполагах само с универсалния си ключ, пакетче „Клинекс“ и наченки в бойните изкуства, недостатъчни, уви, за да са ми от полза.
Голата земя отстъпи място на дълбоката трева и десет метра по-нататък предостави оръжие на мое разположение: камъни, които поставиха на изпитание гъвкавостта ми и способността ми да пазя равновесие. Спрях, олюлявайки се, приведох се, грабнах два камъка, големи колкото сини сливи, обърнах се и първо запратих единия камък с всичка сила, после другия.
Камъните изчезнаха в снега и мрака. Или се бях отскубнал от преследвача си, или, предугаждайки намеренията ми, той ме беше заобиколил, когато се наведох.
Трескаво събрах още материални оръжия от земята, обърнах се на триста и шейсет градуса и се взрях в мрака, готов да го посрещна с камъни.
Единствено снегът равномерно се сипеше по съвършено права линия, образувайки дълга белоснежна завеса от снежинки, танцуващи валс.
Не виждах по-далеч от пет метра пред себе си. Досега не знаех, че снежните парцали могат така да ограничават видимостта.
Един-два пъти ми се стори, че зървам някакъв силует, но сигурно това е било само илюзия, защото не можех да фокусирам погледа си. Нощната картина постепенно ме бе замаяла.
Затаих дъх и се ослушах. Снегът вече не пееше любовни трели на земята, а се беше превърнал в пазител на тишината й.
Зачаках. Много ме бива в чакането. Шестнайсет години чаках неуравновесената ми майка да ме убие в съня ми, преди най-после да се изнеса и да я оставя сам вкъщи с любимия й пистолет.
Ако въпреки периодичните опасности, в които ме поставя дарбата ми, доживея до относителна старост, това ще прави шейсетина години, преди да видя Сторми Луелин в следващия свят. Чакането е дълго, но аз съм търпелив.
Лявото рамо ме болеше, а главата ми, ударена от тоягата, също беше зле. На всичкото отгоре премръзнах.
По някаква причина похитителят не ме беше последвал.
Ако земята беше покрита със сняг, щях да се просна по гръб и да правя снежни ангели. Но точно сега условията не бяха много подходящи за игра. Може би по-нататък.
Не виждах абатството. Не бях сигурен от коя посока дойдох, но не се притесних. Никога не съм се губил.
Неконтролируемото тракане на зъби извести приближаването ми. Държах по един камък във всяка ръка и предпазливо се запромъквах през ливадата, докато не достигнах окосената трева. Абатството мрачно се възправяше в снежната нощ.
Щом стигнах до библиотеката, където почти се бях спънал в проснатия монах, не открих следа нито от жертвата, нито от похитителя. Разтревожих се, че човекът може да е дошъл в съзнание и, сериозно наранен и дезориентиран от удара, да е изпълзял нанякъде и да е припаднал още веднъж. Описах няколко дъги около местопроизшествието, но не открих никого.
Библиотеката образуваше прав ъгъл с крилото за гости, от което бях излязъл преди малко повече от час в преследване на бодака. Най-сетне пуснах камъните, които досега здраво стисках в юмруците си, и, полупремръзнал, отключих вратата към задното стълбище.
Когато се изкачих на третия етаж, заварих вратата на скромната си стаичка открехната, както я бях оставил. Само че от процепа не надничаха отблясъците на дебелата свещ, която бях запалил, докато чаках снегът да завали. Посрещна ме по-ярка светлина.
Осма глава
Не ми се струваше много вероятно отговорникът за настаняването на гостите брат Роланд да сменя чаршафи или да носи вино, наточено от „две пълни бъчви“, които Свети Бенедикт е предвидил като неотменна част от монашеското гостоприемство, когато е писал устава на ордена, създаден от него през шести век.
В „Свети Вартоломей“ не се намира глътка вино. Хладилният шкаф в банята съдържа кутийки кока-кола и бутилки студен чай.
Когато влязох в стаята си, готов да изкрещя „Умри, злосторнико“, „Краят ти дойде, черноризецо“ или нещо друго, подхождащо на средновековната атмосфера, заварих не враг, а приятел.
Брат Юмрука, наричан понякога брат Салваторе, стоеше до прозореца, загледан в снежната нощ.
Брат Юмрука безпогрешно усеща всичко, което става около него, дори най-тихите звуци и издайническите миризми. Това обяснява защо е оцелял в света, където се е подвизавал, преди да стане монах. И сега, макар че се промъквах на пръсти, той ме чу.
— Ще пипнеш някоя пневмония както си тръгнал да скиториш разгърден в такова време.
— Не съм скиторил — защитих се аз и тихо затворих вратата след себе си. — Бях на караулна обиколка.
Той се обърна и ме погледна в очите:
— Бях в кухнята, където настъргвах ростбиф и проволоне4, когато те видях да излизаш от клетката на Джон.
4
Вид твърдо италианско сирене с бледожълт цвят, обикновено пушено и оформено като круша. — Б.пр.