Опитал се да устои на най-страшните изкушения с нарастваща библиотека от детски книжки. Открил, че някои писатели тайно ценят начина на поведение и ценностите, от които бил избягал, и това го плашело. Не можел да намери достатъчно герои като грижливия порцеланов заек и смелото дългоухо мишле.
Когато вечерял в някакъв италиански ресторант и копнеел по Джърси, внезапно го осенило прозрението, че го влече към монашеския живот. Това се случило скоро след като келнерът поставил пред него чиния с ужасни кнедли, които се лепели по зъбите му като карамел, но това е друга история.
Като послушник, докато вървял по пътеката от осъзнаване на грешките през разкаяние за стореното към абсолютната любов към Бога, Юмрука изпитал първото непомрачено от нищо щастие в живота си. Той просто цъфтял в „Свети Вартоломей“.
Сега, в тази снежна нощ години по-късно, докато се чудех да изпия ли още два аспирина, той продължи:
— Онзи свещеник, Хубнър му беше името, много се коркаше за американските индианци, за това как загубили земите си и прочие. Затова винаги губеше кинти на блекджек в техните игрални домове. Изгуби и заема, който Тони Мартинели му отпусна.
— Изненадан съм, че Ташака е дал пари на проповедник.
— Тони сметна, че ако Хубнър не може да плаща осем процента седмично от собствения си джоб, спокойно може да ги открадне от дискоса, който се пълнеше в неделя. Както се оказа, Хубнър можеше да играе покер и да щипе задниците на келнерките, но не можеше да краде. Щом спря да си плаща лихвите, Тони му изпрати човек, с когото да обсъди моралната дилема, пред която беше изправен.
— И този човек не беше ти.
— И този човек не бях аз, а един здравеняк, Иглата му викахме.
— Май не трябва да знам защо сте му викали така.
— Не ти трябва — съгласи се Юмрука. — Както и да е, Иглата дава на дъртия последна възможност да се издължи и вместо да посрещне молбата му с християнско смирение, оня се разкрещява, че нямало да краде, и го праща по дяволите. После вади пищов и се опитва да перфорира билета на Иглата за великото пътешествие към онзи свят.
— Проповедникът е прострелял Иглата?
— Знам ли, може да не е бил лутеранец, а методист. Стреля в Иглата, но само го ранява в рамото. Иглата вади пищова и не пропуска.
— Значи проповедникът е бил готов да застреля човек, но не и да открадне.
— Не твърдя, че това е в рамките на методистката традиция.
— Да, сър. Разбирам.
— Всъщност, като се замисля, проповедникът може да е бил унитарианец6. Както и да е, факт е, че беше свещеник и че беше мъртъв. Значи никой не е застрахован от злополуки, дори монасите.
Притиснах студената кока-кола към челото си, въпреки че още не се стоплил от излизането си в мразовитата нощ.
— В сегашния проблем са замесени бодасите.
Разказах на брат Юмрука за трите демонични сенки, които кръжаха над леглото на Джъстин, защото беше един от малкото ми доверени хора тук.
— И са се навъртали покрай поваления брат?
— Не, сър. Привлякло ги е нещо по-съществено от един монах, повален в безсъзнание.
— Имаш право. Това не е атракция като боксовите мачове, които навсякъде събират тълпа. — Той стана и отиде до прозореца. Погледът му се зарея в снежната нощ. — Чудя се… Да не си мислиш, че миналото ме застига?
— Било е преди петнайсет години. Ташака не е ли в затвора?
— Предаде богу дух в дранголника. Но някои от другите мутри имат добра памет.
— Ако някой бияч ви беше проследил дотук, сър, нямаше ли вече да сте мъртъв?
— Сто на сто. Щях да съм се паркирал на някоя твърда скамейка в чакалнята на чистилището и да чета стари списания.
— Не мисля, че ставащото в момента има нещо общо с предишната ви самоличност.
— От твоите уста в божиите уши. — Юмрука се обърна към мен. — Най-лошото ще е, ако някой тук пострада заради мене.
— Вашето присъствие ни ободрява неимоверно — уверих го.
Съшитото му лице се изкриви в усмивка, която би ви изплашила, ако не го познавате.
— Ти си добро дете. Умилявам се при мисълта, че ако някога ми се беше родило дете, то може би щеше да прилича малко на теб.
— Сър, на никого не пожелавам да прилича на мен.
— Въпреки че ако ти бях баща, вероятно те щеше да си по-нисък и по-як — продължи той. — Главата ти щеше да е забита в раменете.
— И без друго не ми е изтрябвал врат. Не нося вратовръзки.
— Не, синко, трябва ти врат, на който да се крепи главата ти. Използвай го.
— Напоследък се улавям, че си мисля дали да не избера расото, да стана послушник.
Брат Юмрука се върна до стола си, но не седна, а само се подпря на облегалката.