— Преди океана, камбаната и понасянето по вълните — повтори Джейкъб.
— Онези деца просто са ти завиждали. Виж, Джейк, ти си ги превъзхождал в едно отношение.
— Не и Джейкъб.
— Да, ти.
— В какво съм ги превъзхождал? — Гласът му беше изпълнен със съмнение.
— В рисуването. Всичко, което те са можели да правят, не е стъпвало на малкия пръст на твоето рисуване. Затова са ти завиждали, подигравали са ти се, измъчвали са те — за да се почувстват по-добре.
Той се вгледа в ръцете си, докато не спряха да треперят и моливът застана стабилно в пръстите му, след което продължи работата по портрета.
Силата му не беше силата на тъпака, а на агънцето, което помни болката, но не може да поддържа пламъците на гнева и огорчението, които ожесточават сърцето.
— Не глупав — каза той. — Джейкъб знае какво видял.
Почаках малко, но не се стърпях:
— Какво си видял, Джейк?
— Тях.
— Кои?
— Мен не страх.
— От кого?
— От тях и от Небивалото. Мен не страх. Джейкъб само страх, че ще се понесе не където трябва с настъпването на мрака. Никога не виждал къде камбаната забила, не бил там, когато камбаната забила, а океанът тече ли тече, винаги тече, и камбаната се е преместила с него, звъни на ново място.
Описахме пълен кръг. В действителност чувствах, че отдавна тъпчем на едно място.
Часовникът ми показваше десет и шестнайсет.
Желаех да направя няколко кръгчета с надеждата, че ще се почувства просветлен, а не замаян.
Понякога прозрението те осенява, когато най-малко го очакваш: например когато с един японски хиропрактор, който освен друго беше и билкар, висяхме един до друг, окачени на една кука в хладилна камера за месо.
Няколко груби момчета без респект към алтернативната медицина или човешкия живот възнамеряваха да се върнат в хладилната камера и да изтръгнат с мъчения информацията, от която се нуждаеха. Не ги интересуваше най-ефективната билкова рецепта за лечение на навехнат глезен или нещо подобно. Искаха да им кажем къде е скрита една доста голяма сума.
Положението ни се усложняваше от факта, че грубите момчета грешаха; не разполагахме с търсената информация. След като ни измъчваха часове наред, усилието им беше възнаградено с нашите писъци, което вероятно щеше да ги устрои, ако имаха каса бира и няколко пакета чипс.
Хиропракторът-билкар знаеше може би четирийсет и седем думи на английски, а под влияние на напрежението аз успях да се сетя за две японски. Въпреки че мотивацията ни да избягаме преди нашите похитители да се завърнат с набор от щипци, горелки, остени, сиди с музика от Вагнер в изпълнение на „Вилидж Пийпъл“ и други сатанински инструменти, беше доста силна, не виждах как ще сътворим конспирация, при положение че двете думи, които знаех на японски, бяха „суши“ и „саке“.
В течение на половин час взаимоотношенията ни се развиха под знака на неговото непоколебимо търпение и моята пръскаща плюнки фрустрация. За моя изненада със серия находчиви гримаси, осем думи, сред които спагети, лингвини, Худини и хлъзгав, той успя да ми втълпи, че освен хиропрактор и билкар е бил и акробат, който се е измъквал от вериги и затворени пространства и дори е имал свой шоуномер като по-млад.
Пластичността му вече не беше същата, но с мое съдействие успя да използва разнообразния ми телесен релеф като опора, за да се изхлузи назад и нагоре към куката, на която бяхме провесени, да прегризе възела, да се измъкне от въжетата и да ме освободи.
Поддържаме връзка. От време на време той ми изпраща снимки от Токио най-вече на децата му. Аз пък му изпращам кутийки с калифорнийски фурми, покрити с шоколад, които той обожава.
Сега, докато седях срещу Джейкъб, си мислех, че ако мога да проявя поне половината търпение на усмихнатия хиропрактор-билкар-акробат и ако не забравям, че за японския ми приятел съм бил затворена книга, каквато е Джейкъб за мен, бих могъл не само да разгадая неясните му отговори, но и да изкопча онова, което ми се струваше, че той знае, жизненоважните подробности, чрез които щях да разбера каква беда е надвиснала над „Свети Вартоломей“.
За нещастие Джейкъб вече отказваше да говори. Ако в началото, когато седнах на масата, той беше неразговорлив, сега беше неразговорлив до десет на двайсета степен. Целият свят се свеждаше до рисунката пред него.
Прибегнах до по-комуникативни гамбити от тези на логоманиак7 в бар за запознанства. Някои хора се опиват от звука на собствения си глас, но аз предпочитам собственото си мълчание. След пет минути изчерпах запасите си от поносимост към празните дрънканици.