— Все още не мога да разбера какво общо има това с кейка — въздъхнах аз.
— Нито пък аз — отвърна Романович, — защото има нещо общо с нас, а не с кейка.
Последното му изказване ме озадачи. Когато срещнах абсолютно непроницаемия му поглед, се почувствах различен на субатомно ниво. Разтревожих се, че може би още съм изцапан с майонеза или може би с горчица, но след като прокарах пръст по устата си, не открих нищо.
— Ами — изпелтечих — отново се чудя.
— Бог ли ви доведе тук, господин Томас?
— Не ме е спирал. — Свих рамене.
— Вярвам, че Бог ме доведе тук — заяви Романович. — Вълнува ме дълбоко дали Господ и теб е довел тук.
— Мога да гарантирам, че не ме е довел Сатаната — уверих го. — Докара ме един стар приятел, който няма рога или копита.
Станах от табуретката, пресегнах се над кейковете и вдигнах книгата, която беше взел от библиотеката.
— Това не е за отровите и известните отровители — възмутих се аз.
Истинското заглавие на книгата не ме успокои: „Острието на убиеца: Ролята на кинжалите, камите и стилетите в смъртта на князе и духовници“.
— Имам всестранни интереси в полето на историята — заяви той.
Цветът на подвързията беше като този на книгата, която държеше в библиотеката. Не се съмнявах, че това е същият том.
— Искаш ли едно парче?
Оставих книгата и поклатих глава.
— Може би по-късно.
— По-късно може и да не остане. Всички обожават бадемовия ми кейк с портокали.
— Имам алергия към бадемите — казах аз и си напомних да се отчета пред сестра Анджела за тази опашата лъжа, с цел да й докажа, че мога да бъда изпечен лъжец, пък тя каквото ще да си мисли.
Отнесох чашата и чинията си в умивалника и започнах да ги изплаквам.
— Аз ще ги измия, Оди. — Сестра Реджина Мари се появи като повикана с вълшебна лампа от „Хиляда и една нощи“.
— Виждам, че господин Романович е изпекъл достатъчно кейкове за обедния десерт — подметнах аз, докато тя атакуваше чинията с гъбата.
— За вечерния — поправи ме тя. — Толкова апетитно миришат, чак упадъчно.
— Руснакът не ми прилича на човек, който се занимава със сладкиши в свободното си време.
— Може би не ти прилича — съгласи се тя, — но обича да се занимава със сладкарство. Невероятно му се удава.
— Значи сте яли десертите му и преди?
— Многократно, както и ти.
— О, не съм убеден.
— Кейкът с лимонов сироп и кокосовата глазура миналата седмица. Шедьовър на господин Романович. А по-миналата седмица — кейкът от овесени ядки с бадеми и шамфъстък.
— О!
— Не може да не си спомняш и банановия кейк с глазура от сока на зелени лимони.
— О, да — кимнах. — Помня. Беше много вкусен.
Внезапно старото абатство се разтресе от мощен камбанен звън, сякаш Родион Романович беше поръчал цялата тази медногласна дандания, за да се подиграе на лековерието ми.
В новото абатство камбаните биеха за много и различни служби, но тук рядко и никога в този час.
Сестра Реджина мари се намръщи и първо погледна към тавана, а после към църквата и камбанарията.
— Ох, миличък. Мислиш ли, че това е пак брат Константин?
Брат Константин беше мъртвият монах, мерзкият самоубиец, който се е запънал в този свят като магаре на мост.
— Извинете ме, сестро — сбогувах се аз и припряно излязох от кухнята, бъркайки в джоба си за универсалния ключ.
Двайсет и четвърта глава
След вдигането на новия манастир черквата на старото абатство не била затворена.
Два пъти дневно от хълма слизал свещеник, за да отслужи Светата литургия; половината сестри посещавали първата служба, другата половина — втората.
Покойният брат Константин шумно се подвизаваше в новото абатство и новата църква, въпреки че беше направил и две запомнящи се появявания без камбанни ефекти в училището. Беше се обесил на новата камбанария и неспокойният му дух вдигаше шум до небесата на същото това място.
Вслушах се в собственото си предупреждение към сестра Анджела и не излязох във виелицата, а минах по коридора на първия етаж до старото кило на послушниците и влязох в сакристията през задния вход.
Ако преди камбаните ми се струваха оглушителни, сега ми се сториха още по-оглушителни. Дъгообразните сводове отекваха не с веселото биене на камбани, не с коледни звуци на прослава, не с радостен сватбен звън. Това беше сърдитото буйство на бронзови езици, гневно дрънчене, адски тътен.
Минах покрай олтара и местата на хористите на мрачната светлина, която проникваше през цветните стъкла. Влязох през портата на светилището и избързах, плъзвайки се леко, защото бях по чорапи, по централната пътека на нефа8.
8
Неф (лат.) — продълговатата част на християнски храм, обикновено отделена с колони, прилична на кораб. — Б.пр.