Въпреки че Бу щеше да остане с мен в бъдните години, Елвис скоро щеше да ме напусне. Обаче образът на двама им — надбягващи се в луд възторг по снежния хълм — няма да се заличи, докато съм жив, а и след това.
— Синко? — в гласа на Юмрука личеше любопитство.
Осъзнах, че се усмихвам в момент, когато усмивката не е най-подходящото нещо.
— Сър, струва ми се, че Кралят най-сетне е готов да се изнесе от онова място на Лоуни Стрийт.
— Хотелът на разбитите сърца.
— А-ха. Никой не го е виждал да пее в петзвездните бардаци.
Юмрука грейна:
— Хей, супер!
— Супер — съгласих се аз.
— Колко ли ти е гот, че си разтворил райските двери за него.
— Не съм ги разтварял. Просто му показах къде е бравата и как да я завърти.
— За какво си говорите двамцата? — обади се от задната седалка брат Куентин. — Не ви хващам мисълта.
— Времето, сър. Времето е в нас и ние сме във времето. Всички ще го последваме след време.
— Кого?
— Елвис Пресли, сър.
— Предполагам, че лявото ти око ще се скъса от тикове.
— Човек предполага, Господ разполага.
— А, няма тикове — намеси се Юмрука.
Бяхме изминали две трети от пътя между новото абатство и училището, когато от фъртуната изникна една щрако-тракаща, страховито-олюляваща се, змиегънеща се изненада от кости.
Трийсет и осма глава
Макар че брат Тимотей беше убит — какво ти убит, нещо много по-лошо — от онези твари, сърцето на Полиана15, което се гуши в гърдите ми, желае да повярва, че перпетуум мозайката, която се гърчеше пред прозореца, и преследвачът ми в сервизния тунел на охладителната кула бяха привидения — страшни, но в крайна сметка по-нереални заплахи от каубой с пушка, жена с нож и сенатор с мозък в главата.
Полиана Од горе-долу очакваше тези същества да се окажат видими само за мен и за никого другиго, а случаят с брат Тимотей — странно изключение от правилото, че неземните същности не могат да закачат земните същества.
Непосредствената реакция на братята при появяването на виещото банши16 от кости дръпна казанчето на това пожелателно обяснение и то замина в канала с мръсна вода.
Изхвръкнал от белия вихър, висок и дълъг колкото два коня, залепени един за друг, огромният калейдоскоп се пренареждаше дори тичайки по ливадата към първия джип.
В Дантевия „Ад“ сред леда и снежните мъгли на най-ниския кръг от ада окованият Сатана се явил на поета от ветровете, предизвиквани от трите му чифта криле. Падналият ангел, някога прекрасен, сега ужасен, вещаел отчаяние, гибел и зло.
Тук също: гибелта и отчаянието бяха въплътени в калция и фосфата на кокалите, а злото беше мозъкът на гръбначната кост. Замислите на чудовището си личаха по конструкцията му, по бързите му, плавни движения и всяко негово намерение беше разруха.
Нито един от братята не реагира с удивление или дори с най-обикновен страх от неизвестното на тази картина на ужаса. Всички те повярваха на очите си и без изключение възприеха съществото като изчадие адово, обзети от отвращение и ужас, омраза и праведна нетърпимост, сякаш бяха разпознали в него звяра, срещу който от незапомнени времена се бореха.
И да е имало онемели от стъписване, те бързо се оправиха, защото джипът скоро се изпълни с възклицания. Чух призиви към Исус и Светата Дева. Братята лепяха демонски етикети на страшното същество без никакво колебание и дори се чу предположение, че може би това е бащата на всички дяволи (но аз съм сигурен, че първите думи на брат Юмрука бяха Мама мия).
Родион Романович сигнализира и спря, докато белият демон минаваше пред него.
Когато Юмрука натисна спирачката, гумите поддадоха на заледения паваж, но веригите ги застопориха и ние несигурно спряхме.
Костеливите кокали отмятаха снежен прах след себе си. Съществото пресече алеята и продължи да върви, сякаш не ни виждаше. Пъртината подире му и начинът, по който снежните течения замитаха следите му, разпръснаха всякакви съмнение относно реалния му характер.
Бях сигурен, че безразличието на звяра е престорено и че той ще се завърне за нас.
— Карай! Няма какво да седим тук. Давай, давай, да се прибираме!
— Не мога да мръдна, преди той да се е отдръпнал — Юмрука посочи джипа, който блокираше пътя пред нас.
Отдясно, на юг, се издигаше стръмно възвишение, от което юберскелетът17 беше изприпкал като стоножка. Може би нямаше да затънем в дълбоките преспи, но със сигурност щяхме да се изтърколим надолу.
15
Полиана — лъчезарно момиченце от едноименния роман на Елинор Портър, прочуто с несекващия си оптимизъм и любвеобилния си характер. Според критиците това е първата книга за силата на положителното мислене в света. — Б.пр.
16
Банши — в ирландската митология семеен дух, който вие при загиването на някого от рода. — Б.пр.