Выбрать главу

Жора не бе спрял да пие, но си вършеше работата съвестно. Когато му доведоха оня здравеняк с очи на престъпник, той разбра, че този ден не трябва да близва нито капчица. Трябваше да пази това момче като зеницата на окото си. Едни познати му платиха, за да го наглежда. Цели двеста долара му дадоха. Трябваше да докаже, че си е заслужил парите, и да свърши работата както трябва.

А му се пиеше, та две не виждаше. Но нали си имаше помощници — Шнура и Питката, двама клошари. Бяха му предани като кучета.

Остави ги в пристройката да пазят пленника, а пък той… Какво му пречеше да си пийне, след като работата беше организирана както трябва?

В момента Ковача изобщо не мислеше кой и как го е предал на тези изроди, които го докараха тук. Интересуваше го само едно — да се измъкне от тази тъмна и воняща дупка.

Но как да го направи, след като трябваше да мине през съседната стая във фургона, където седеше чичка с физиономия на ченге, пък имаше и оръжие. А ръцете и краката на Ковача бяха завързани здраво с тънки, но дяволски яки въжета. Възлите бяха направени така хитро, че при всяко по-рязко движение тъничките въжета се врязваха още по-силно в плътта му.

Мъжът с оръжието като че ли имаше намерение да запива. В помощното помещение, където беше Ковача, изведнъж се появиха някакви вонящи изроди с дебилни физиономии. По дяволите, бяха клошари. Страшен майтап наистина, клошари да охраняват Ковача. Направо да паднеш от смях!

Клошарите седяха мълчаливо и го пронизваха с алчните си погледи. Ковача също не можеше да им каже нищо — устата му беше залепена със скоч. А да ги гледа, му беше противно.

Времето минаваше бавно. Мъжът оттатък все по-често налиташе на бутилката. От време на време влизаше при тях и всеки път залиташе все повече и все повече.

После захърка както си седеше на масата. Клошарите се убедиха, че е заспал, и веднага се заловиха за работа. На Ковача чак му секна дъхът от възмущение, когато мръсните им ръце започнаха да шарят по джобовете му. Пари търсеха дяволите, злато. Ето, единият се докопа до златния му ланец, скъса го. Другият свали златния пръстен с печат от пръста му.

Но тършуването не свърши дотук. Единият успя да пъхне ръката си в задния джоб на панталоните му и извади оттам двадесетдоларова банкнота. Е, това беше — нямаше с какво друго да се облажат.

Алчността им обаче се разпали още повече.

— Дай да му свалим панталоните — прошепна единият на другаря си. — Маркови са, американски дънки.

— И ризата му не е лоша, и якето също.

— Чакай малко, как ще ги свалим, нали е завързан.

— Абе лесна работа, ще го развържем.

За първи път през живота си Ковача изпита топли чувства към подобен род хора. Всъщност беше във възторг от глупостта им.

Алчността ги беше лишила от здрав разум. Първо се опитаха да развържат възлите, но те се оказаха прекалено стегнати. Затова извадиха един самоделен нож. Кръц — и отрязаха въжетата на краката му, клъц — и ръцете на Ковача бяха свободни.

Той, разбира се, не позволи да го съблекат.

Веднага сграбчи ръката на клошаря с ножа, дръпна го към себе си и със сила му удари една главичка в челото. Онзи само изпъшка тихичко и притихна.

— Ей, к’во правиш, бе! — започна да отстъпва назад другият.

Но и с него не му се наложи да се бави много. Хвана го за главата, стисна я здраво с две ръце като диня и със сила я заби в коляното си. За по-сигурно го удари още веднъж.

Клошарите бяха в безсъзнание. Ковача даже забрави да вземе ланеца и пръстена си от тях. Не му беше до това сега, а и времето го притискаше. Най-важното бе да няма проблеми с другия мъж.

Впрочем, можеше да не се притеснява за това. Той спеше дълбоко, оклюмал върху масата. Пушката беше до него. За собствено успокоение, Ковача я взе и го удари с приклада по главата.

Това е, вече можеше да върви. Но първо трябваше да си вземе дрънкулките.

На двора беше тъмно. Макар че… я чакай малко — това не беше двор, а някакво бунище. А наоколо, накъдето и да се завъртеше — гора. Но нали имаше някакъв път все пак. Следователно щеше да може да избяга.

Бавно и славно, Ковача пое по пътя към столицата, към родния си квартал.

Ловеца беше в добро разположение на духа. Стана късно, направи гимнастика, взе си душ, закуси хубаво и изпи едно кафе с цигара. След това се отпусна с един масаж. Всичко това му подейства много ободряващо и тонизиращо. А ето го и Маским, който бързаше да го поздрави, в очите му се четеше възторг.