Първо трябваше да си стъпи на краката, да събере сили. После щеше да се заеме с Милка. Ами ако се окажеше, че чрез нея може да влезе в дирите на Ловеца и неговите наемни убийци?
Всичко беше възможно.
Ковача имаше чувството, че главата му ще се пръсне от умствено напрежение. Прекалено много мисли се въртяха в нея.
Секспиринът й стигна за малко. А нуждата й от него не намаляваше. Тъкмо напротив, нарастваше все повече.
Мила си правеше инжекция веднага щом мъжът й тръгнеше за работа. Задоволяваше неудържимия си сексуален глад с вибратор. После се боцваше, преди мъжът й да си легне. Той едва успяваше да притвори очи и тя му се нахвърляше като освирепяла. Добре че беше добра актриса и прикриваше умело състоянията на наркотичното опиянение, в които изпадаше. Веня не се и досещаше, че е наркоманка. Засега… Да, наркоманка беше. Вече си даваше сметка за това.
Трябваше да спре колкото се може по-скоро. Но знаеше, че няма сили, за да го направи.
Когато прашецът свърши, отиде при Ина.
— Ти ли си? — учудено я погледна приятелката й, когато отвори вратата.
— Какво, не ме ли позна?
Да, беше наркоманка. Макар във външния й вид все още да не се забелязваха необратимите промени, които настъпват при продължителна употреба на наркотици. Поне засега.
— Че те познах, познах те. Но не трябваше да идваш! — Ина затвори вратата след нея.
— Защо? Нямаш ли секспирин?
Изведнъж я обзе невероятен страх.
— Абе от тази гадост винаги ще се намери. Но тук вече не си желана гостенка.
— Как така? — не я разбра Мила.
— Ами приятелчетата на брат ми не те долюбват. Помниш ли оня разговор, дето го беше чула случайно…
Ина й разказа всичко. Този път Мила наистина се изплаши до смърт. Даже забрави за прахчето.
Излизаше, че тя е подвела мутрите и заради нея всички са попаднали в капан. Четиринадесет души загинали. За това можеха да й прочетат смъртната присъда веднага. Ако вече не го бяха направили…
— Но аз не съм виновна за нищо! — ужасена подвикна Мила. — Казах ви каквото чух. Честно!
— Значи онези говеда са те подвели — заключи Ина.
— Подвели са ме… Наистина са ме подвели! — Хвана се като удавник за сламка за тази идея.
— Аз ти вярвам. Но брат ми няма да ти повярва.
— Но нали сме в добри отношения с Игнат…
— Глупости. Това, че е спал с тебе, няма никакво значение. С една дума, трябва да изчезнеш някъде. Игнат всеки момент може да нареди да те заловят. Веднага щом си стъпи на краката, ще го направи. Така че си събирай багажа и заминавай.
— Да, да, ще замина — закима Мила. — Ще замина някъде много надалеч…
А може би не трябваше да заминава никъде. Може би бе по-добре да се затвори зад блиндираната врата на апартамента си и да не си показва носа навън. И за да не се бои, трябваше да се снабди с прахчето. Секспиринът беше най-добрата защита от страшната действителност. Щеше да се боцне и да се отнесе в други светове. И дори някой килър да се промъкнеше при нея, под въздействието на наркотика нямайте да се страхува толкова от смъртта.
Мила имаше страшна нужда от една доза.
— Няма ли да ми продадеш малко секспирин? — Тя умоляващо погледна Ина.
— Какво, още ли не ти е писнало да се чукаш като разгонена кучка? На мен, да ти кажа, ми писна. Искам по-спокойно блаженство.
— И аз това искам. Но какво да се прави…
— А хероинът за какво е? От него няма да си като пощуряла нимфоманка. А кефът е по-голям.
— Хероин… Имаш ли?
Мила даже се зарадва. Вече нямаше да я подлудява страстното желание за секс. А кефът даже бил по-голям от него. Супер!
Ина й продаде едно прахче, показа й как се прави разтворът. Нещо повече, направи една доза и за себе си. Боцнаха се заедно. И им стана толкова леко и хубаво…
Мила нямаше намерение да се задържа при приятелката си, а и тя не й предложи да остане. Затова излезе от блока и с бавна и лека стъпка стигна до колата си.
Беше надрусана, но й се струваше, че това няма да й попречи да кара. „Ягуарът“ беше кола, която се управлява с лекота. Нямаше смисъл да включва касетофона — в съзнанието си чуваше друга музика.
От никакъв Игнат не се страхуваше. Беше й все едно за всичко. В това състояние не я бе страх дори от смъртта.
Запали и тръгна. Беше й трудно да следи пътя със замъгленото си съзнание. Изобщо нямаше желание да го прави. Щеше да е чудесно, ако можеше колата да върви сама. Но нямаше избор — трябваше да я управлява и да бъде внимателна.