Никита искаше да накаже Ловеца най-позорно. Но нямаше желание Ковача и Кузя да станат свидетели на саморазправата, защото щяха да чуят за срама на Марта. А това не биваше да се случва.
Имаше два варианта. Първият — да очисти Ковача и Кузя и после да се разправя с Ловеца. Другият беше да ги остави живи, защо да пролива излишно кръв. После да откара Ловеца на някое усамотено място, да си поприказва с него насаме в по-задушевна обстановка, да му прочете смъртната присъда и да я изпълни.
А можеше да го очисти и без каквито и да било разговори и обяснения. Но този вариант отпадаше. Ловеца трябваше да знае защо е наказан.
— Лягай долу, гадино! — нареди му злобно Никита.
Онзи затрепери от страх и послушно легна на земята, но продължи да го гледа от долу. В очите му сякаш се появи учудване.
— Да не мислиш, че ми трябва Ковача — подсмихна се Никита. — Сбъркал си. Точно ти ми трябваш.
Никита нареди на Кузя да претърси труповете.
— Само не пипай пистолетите, че нали знаеш, стрелям доста бързо.
Кузя претърси телохранителите на Ловеца и у двама от тях намери по чифт белезници. С единия, младокът прикова ръцете на Ловеца, а с другия краката му. Допълнително ги затегна с кожен колан. Ловеца се приви на две. Дали му беше удобно, или не, Никита не го беше еня.
Вече не държеше Кузя на мушка и му нареди да докара колата. А той отиде при Ковача, извади от джоба си автоматично ножче и оголи острието му.
Ковача започна да се върти нервно. Явно си мислеше, че иска да му резне гръкляна. Но грешеше. Искаше просто да пререже въжетата на краката му.
— Ръцете засега ще ги оставим така — каза Никита.
— Кой си ти? — попита Ковача.
— Добър въпрос. На добри въпроси отговарям веднага. Казвам се Никита. От частна охранителна агенция съм. Мила познаваш ли я?
— Мила ли? Каква Мила…
— Толкова бързо ли забравяш жените, с които спиш? И които след това възнамеряваш да убиеш?
— Аа… Мила… Кой ти каза, че искам да я убия? Просто исках да си поговоря с нея. Да разбера защо ме изигра така подло.
— Питай мен. Аз ще ти кажа.
— Е, казвай.
— Не Мила те е изиграла. Подвели са я. Тя няма нищо общо. Казвам ти го съвсем сериозно.
— Вярвам ти — кимна му Ковача.
— Искаш ли да останеш жив? — с мила усмивчица го попита Никита.
— Да!
— Правилно, животът е хубаво нещо. С една дума, ти не пипаш Мила. Забравяш за нея. А аз не закачам теб. Разбрахме ли се?
— Разбрахме се, няма проблем.
— Имай предвид, че ако ме излъжеш, изобщо няма да се замисля и директно ще стрелям. Предполагам, не се съмняваш в това.
— Не се съмнявам.
— Ами отлично тогава.
Веднага щом ладата се появи, Никита отиде до нея, свали клошарските дрипи, взе дрехите си и се преоблече. После се приближи до Ковача, сряза въжетата на ръцете му и го накара заедно с Кузя да напъхат Ловеца в багажника.
Потеглиха. Караше Кузя, Ковача седеше до него, а Никита беше отзад. Така беше най-удобно да ги държи под контрол. Изхвърли картечните пистолети, остави си само един обикновен.
Вече бяха на шосето, далече от сметището, когато покрай тях профуча полицейска кола и зави в онази посока. Възможно ли бе някой от клошарите да е извикал ченгетата? Това впрочем малко го вълнуваше.
— Значи с теб се разбрахме, Ковач. Ти не пипаш Мила, а аз теб.
— Разбрахме се. Само едно ми кажи, братле, защо ти е Ловеца.
— Това е личен въпрос. Не се притеснявай, ще бъде решен летално.
— Какво?
— Ами така, ще го гръмна тоя твой Ловеца.
— Да взема да го очистя аз, а? Че нещо много ме сърбят ръцете.
— Не. Личните си проблеми ги решавам сам.
— Само да не го пуснеш!
— Няма.
— Ами супер тогава. Искаш ли да се видим някъде после, аз черпя. Ще поседим, ще си полафим, ще се повеселим с някоя друга мадама, а?
— Ще си помисля.
— Помисли, помисли!
Никита нареди на Кузя да спре колата. Онзи направи каквото му наредиха.
— А ти, братле, си помисли как ще се прибереш до вкъщи сега — каза Никита на Ковача, когато го оставиха на околовръстното шосе, и му мушна в ръката петдесет долара за път.