Сега трябваше да разбере как са родителите му.
Никита протегна ръка към телефона. Само след пет минути вече знаеше, че при тях всичко е наред и през последните два дни никой не ги е безпокоил.
Втора глава
Тя стоеше пред магазина. Мило, красиво момиче с ослепително руси коси и големи сини очи. Никита не забеляза веднага красотата й, но моментално го обзе необяснимо чувство на нежност, когато видя с какво страдание гледа разпилените портокали в краката си. Беше толкова объркана и притеснена, че не можеше да предприеме нищо. Просто стоеше и ги гледаше, примигвайки недоумяващо.
Хартиеният плик падна от ръцете й пред очите му. Той видя как портокалите се изсипват, но не видя как се пръскат като топки във всички посоки. Като омагьосан, се бе втренчил в момичето, цялото му внимание беше погълнато от това крехко създание. Още от първия поглед душата му се изпълни с необяснима нежност към нея.
Най-после тя откъсна очи от земята и го погледна.
— Извинете… — Усмихна се плахо и срамежливо. — Стана, без да искам…
— Вие извинете, че съм толкова несъобразителен — опомни се Никита, наведе се и започна да събира портокалите.
Но момичето продължи да стои. Той усети погледа й в гърба си. Може пък да има проблеми с гръбначния стълб, може да й е трудно да се наведе… Нищо подобно — последните три портокала тя ги вдигна сама.
Никита събра плодовете в празна торбичка и я подаде на момичето.
— Ето, заповядайте, сега няма да се разпилеят…
— Благодаря — каза тя, протягайки ръка към плика.
Но Никита го дръпна към себе си — навреме съобрази, че е прекалено тежък за такова крехко и фино същество като нея.
— Искате или не, длъжен съм да ви помогна — реши той и й се усмихна.
Никога не беше предполагал, че в него дремят такива нежни чувства. И кой знае защо, докато я гледаше, изпита непреодолимо желание да се грижи за нея. Ех, тази норма да се спазва благоприличие. Ако не беше тя, с удоволствие би я вдигнал на ръце и би я понесъл, ако ще, на край света.
Тя, изглежда, почувства душевния му порив и бледото й красиво личице изведнъж поруменя. В очите й се появи сърдечност.
— Знаете ли, живея далече. Но можете да ми помогнете да ги занеса до колата.
Виж ти, значи е с кола.
— Ваша ли? — неочаквано за себе си се развълнува той.
— Да.
— Или на мъжа ви…
Разбра причината за вълнението си — изведнъж се изплаши, че красавицата е омъжена. Какво му ставаше?
— Не съм омъжена — срамежливо се усмихна тя. — Живея сама…
— Аз също — изтърва той, без да иска. За да се измъкне от неловката ситуация, попита: — Къде е колата ви?
— Ето я.
Момичето му посочи бяла лада осмица. Беше съвсем нова, в купето все още миришеше на пластмаса и изкуствена кожа. Никита вдиша с пълни гърди приятния мирис и остави плика на седалката. Чаровната непозната вече седеше зад волана.
Беше пъхнала ръка в дамската си чанта, която висеше на рамото й. Сигурно си търсеше ключа.
Но докато го търсеше, се замисли за нещо и при това внимателно се вгледа в лицето му — сякаш се опитваше да разбере що за човек е — дали е добър, или е средна хубост.
Не можеше да откъсне очи от нея. Не го интересуваха душевните й качества. Беше уверен, че тя е най-доброто, което би могъл да има. Гледаше я и й се възхищаваше. На лицето му сияеше усмивка, в очите му се четеше възторг.
— Да си вървя ли вече? — попита я плахо и с явно нежелание да си тръгне.
— Ами да, довиждане — сякаш се опомни тя. — Благодаря ви.
— Няма защо.
С печално изражение, Никита понечи да затвори вратата, но изведнъж зарадван се сети за нещо.
— Да, извинете, забравих да ви попитам как се казвате…
— Роза.
— Какво красиво име.
— А вие?
Изглежда, и Роза нямаше голямо желание да се отърве от него.
— Никита. Може просто Ник.
— Хубаво, Ник, ще го запомня.
— Роза, далече ли живеете наистина?
— Да.
— Във висок блок ли?
— Да, във висок. Защо питате?
— Ами бих искал да разбера дали ще се качвате с асансьор, или пеша.
— Честно казано, живея на висок етаж, на предпоследния. Но имаме асансьор. Да не би да искате да ми помогнете?