— Както се разбрахме, нали?
— Точно триста хиляди са…
По телевизията съобщиха, че в резултат на изключително мощна експлозия е загинал известният бизнесмен Кучин. Това било установено със сигурност. Колко души от свитата му са загинали, засега не се знаело точно. Взривът разкъсал труповете им на парченца.
Спецът твърдеше, че са загинали точно десет мутри. А Ковача нямаше никакво желание да спори с него…
Онзи си взе парите и изчезна. Ковача и двама от бойците му се качиха в колата и потеглиха. Вече наближаваха блока му, когато той видя Никита. Вървеше по тротоара. Беше сам и невъоръжен. Поне в ръцете си не държеше нищо. А какво имаше под якето си, беше вече друг въпрос.
— Спри — нареди Ковача на шофьора.
Колата спря до Никита.
— Качвай се.
— А не, по-добре ти слез.
Ковача слезе от колата.
— Е, какво, вече не ти трябвам, нали така? — попита Никита.
— Ако си говорим честно, по-добре никога повече да не те виждам, братле — направи недоволна гримаса Ковача.
— И аз не изгарям от желание да се виждаме.
— Тогава за какво си дошъл?
— Ами да те погледна в очите.
— Защо?
— Да видя дали не плуват корабчета в тях.
— Е, и какво, виждаш ли корабчета?
— Май няма. Като че ли нямаш намерение да ме закачаш.
— Правилно. Изпотрябвал си ми.
Ковача наистина нямаше намерение да пипа Никита. И Мила бе оставил на мира. Спецът му бе обяснил, че са я подвели нарочно.
— И ти на мен също.
Никита му се усмихваше уж добродушно, но в очите му имаше скрита заплаха. Току-виж я изпълнил. Абе да върви по дяволите! При всички случаи е по-добре да се държи по-надалеч от него.
— Ами по живо по здраво тогава.
— По живо по здраво.
Ковача тъкмо имаше намерение да седне в колата, когато Никита сякаш, без да иска, му каза:
— Ами… има и още нещо.
— Какво?
— С Ловеца влязохте във война заради наркотици, нали?
— Е, и какво?
— Лоша работа са наркотиците. Ето, и Мила се е пристрастила към тях.
— И какво от това?
— Лоша работа са наркотиците — още веднъж подчерта Никита и го изгледа така, сякаш щеше да му избоде очите.
— Лоша са, така е — кимна Ковача.
— Затова не трябва да ги има. Занимавай се с охрана, с проститутки, просто с бизнес, но недей с наркотици.
— Абе кой си ти, че ще ми даваш акъл какво да правя! — ядоса се Ковача.
— Ами никой…
— Тогава защо се бъркаш там, където не ти е работа?
— Не ти се бъркам — сви рамене Никита. — Просто те предупреждавам. Да не се сърдиш после.
— ’Що не се разкараш оттука, а?
— Благодаря за съвета.
Никита се усмихна лицеприятно, обърна се и тръгна напред.
— И да не съм те видял повече! — още по-ядосано викна Ковача.
— Не се притеснявай, няма да ме видиш… — отвърна Никита, без да се обръща.
Ковача наистина нямаше да го види никога повече. Дори и да се захване сериозно с наркотици. А по всичко личеше, че нещата вървят натам. Все пак не беше воювал за тоя дето духа с Ловеца. А и с колко пари се изръси за него.
Но на Никита му беше все едно с кого е воювал. Изобщо не го интересуваше колко и на кого е платил. Но беше длъжен да го предупреди. А пък той да му мисли.
Никита спря колата в двора на блока си, слезе от нея, тръгна към входа и замалко да се сблъска с един двуметров бабаит, облечен в строг двуреден костюм.
— Аа, Никита!
Мъжът на Мила подаде глава иззад широкия гръб на телохранителя си. На лицето му беше изписана доволна усмивка, сякаш вижда най-добрия си приятел.
— А! Ти ли си! — със същия тон му отвърна Никита. — Извинявай, но не знам как се казваш.
— Вениамин.
— А защо си толкова доволен, Вениамин?
— Ами вече знам всичко. Нямам претенции към теб.
— За сметка на това аз ще имам.
— Това пък защо?
— Ще имам, ако се държиш лошо с Мила.
— Край, предавам се! — Вениамин се усмихна добродушно и вдигна ръце. — С Мила нещата са наред. Настаних я в една частна клиника на лечение. Всичко с нея ще е окей.
— Браво на теб! Страшен мъжага си, Вениамин.
Никита го потупа фамилиарно по рамото и сякаш моментално забрави за съществуването му. Придаде си угрижен вид, подмина го и съпроводен от учудения му поглед, се скри навътре във входа.