Алочка се боричкаше едновременно с двама. И тя, и нейните любовници бяха надрусани.
Секспиринът беше много готино нещо. И най-важното бе, че се пристрастяват едва ли не от първия път. Не беше задължително да се боцкат с него. Коктейлът „Жар-птица“ не се възприемаше като наркотик, а от него до иглата пътят бе кратък.
Вече нямаше нужда Валерка да промива мозъците на някакви типове като Мишка и да ги уговаря. Всичко се решаваше много лесно — един коктейл „Жар-птица“, секс с Алочка и клиентът е готов.
Секспиринът се появи на пазара, откакто започна да работи за Ковача. Вървеше като топъл хляб. От него клиентите минаваха директно на хероин. От тази екстра Ковача също имаше достатъчно.
Ковача бе възстановил позициите си. Направил си бе нова групировка, която стана по-силна и от старата. И териториите си бе успял да запази, а най-важното е, че бе започнал да се занимава с наркотици. Не се страхуваше от нищо и от никого. Затова бизнесът веднага тръгна на пълни обороти.
„Жар-птицата“ беше страхотно нещо. Скоро щеше да се продава на всеки ъгъл, след употребата й всеки трети, ако не и всеки втори щеше да започне да се боцка. А най-добре щеше да е, ако може всички жители на квартала да станат наркомани…
Валерка си представи как ще се вози като баровец в луксозен линкълн, как момичетата ще тичат след него… Но някакъв шум зад гърба му го накара да слезе от облаците. Той се обърна и видя въоръжени мъже. Всички цивилни. Но той веднага разбра, че са ченгета.
Изведнъж му стана смешно. Започна да се кикоти гръмогласно. Дори ударът в ченето не можа да спре демоничния му смях. Той падна на земята и продължи да се превива от смях.
Смееше се на ченгетата — колкото и да се напъваха боклуците, не можеха да спрат „Жар-птицата“.
Валерка обаче напразно се смееше така подигравателно. Ченгетата от отдел „Наркотици“ съвсем сериозно се бяха захванали със секспирина. Ковача, мутрите му и повечето наркодилъри бяха задържани. Тайната лаборатория за производство на сивия прашец беше унищожена…
А може пък да не се е смял напразно? Може пък „Жар-птицата“ да възкръсне от пепелта като легендарния феникс? Дори и да няма секспирин, щеше да се появи нещо друго. Самоуки гении колкото щеш. И винаги измислят по нещо ново.
Трета част
Първа глава
Противникът му бе определено слаб, но за сметка на това доста упорит и настървено се стремеше да победи на всяка цена. Никита обаче тушираше атаките му с не много силни, но точни удари в главата и торса. Биеше се с ръце и крака — както е прието в кикбокса.
Финалният удар на гонга обяви края на двубоя. Никита победи.
След спаринга треньорът му дойде при него.
— Изобщо не мога да те разбера — каза му сякаш с упрек. — Ти си не просто боец, а машина. Можеше да го смачкаш този мухльо, да го размажеш на ринга. Можеше да го нокаутираш сто пъти, а не се възползва нито веднъж.
Никита само сви рамене и простодушно му се усмихна.
— Нокаутът е лошо нещо. Лошо за него, де — посочи той победения, който вече се присъединяваше към отбора си. — А и боли много. Пък той нищо лошо не ми е направил.
— Абе какво значение има направил ли ти е нещо лошо, или не! Просто ти провървя. Ако ти се беше паднал някой по-силен противник, щеше да те размаже като палачинка на ринга.
— Голяма работа, щеше да победи, и това е.
— Абе ти си чуден човек. Нима ти е все едно дали ще победиш, или не?
— Ако от този бой зависеше животът ми, щях да направя всичко възможно, за да победя. Иначе е просто игра.
— Това е спорт!
— Правилно, спорт е. Извинявай, Петрович, но не смятам, че това е начинът един мъж да се самодокаже. За мен спортът е средство за поддържане на добра форма, нищо повече.
— С това твое отношение не мога да те взема на спартакиадата в Петербург.
— Че аз и не искам да ходя, Петрович.
Никита отново сви рамене равнодушно и обърна гръб на треньора си.
Някога, още преди казармата, когато тренираше бокс, победата беше най-важното нещо за него. Тогава беше готов на всичко, само и само да победи. Не щадеше нито съперника, нито себе си. Но сега му беше някак все тая дали ще надвие, или не. Но никога не пребиваше противника си до смърт. Разбира се, ако онзи не му е направил нищо лошо.
Никита си взе душ, преоблече се и излезе от залата.
Беше есен, септември. Природата вече заспиваше, изпадайки в унес от тихото шумолене на листата. Слънцето все още грееше ярко, небето все още не беше затлачено от сиви дъждовни облаци. Но в душата на Никита беше сиво и мрачно.