— Знаете ли, с удоволствие бих го правил до края на живота си.
— Звучи много романтично — свенливо се усмихна тя.
— Може пък да опитаме…
Тя се замисли за миг и след кратка пауза кимна утвърдително.
— Ами да опитаме…
Окрилен, Никита се намести на седалката до нея.
През цялото време, докато пътуваха, той я омайваше с какви ли не лирични дитирамби. Чувстваше се като пълен идиот, но му беше все тая. Единственото, от което в момента се страхуваше, беше да не загуби Роза.
Даже не си спомняше как пристигнаха в дома й. Едва ли след това би познал двора на блока. В кабината на асансьора виждаше само едно — очи с неземна красота. Потъваше и се губеше в тях целият.
За случилото се след това имаше само откъслечни спомени. Разбира се, оцветени в розови краски. Роза го въведе в апартамента си, покани го да седне в хола, направи кафе. Седяха на дивана и пиеха с наслада ароматната напитка. Говореше й за нещо красиво и романтично, а тя го слушаше в захлас, цялата поруменяла. В един прекрасен миг Никита усети, че е започнал да говори в рими. Нещо за „чудното мигновение“ — стиховете на Пушкин от училищната програма. Роза го слушаше унесено, а очите й горяха пламенно. Беше им хубаво заедно. И някак от само себе си се получи така, че малката й топла ръчичка се озова в неговата длан.
Времето летеше неусетно. Никита даже не разбра кога е дошла вечерта, а след това и нощта. А той продължаваше да седи на дивана с чаша кафе пред себе си, което отдавна беше изстинало.
Беше гладен. Но май не го забелязваше.
— Ами аз сигурно ще тръгвам вече…
Трябваше да приложи голямо усилие върху себе си, за да се пробуди от този прекрасен сън наяве.
— Да, късно е вече…
Роза като че ли също се опомни и излезе от сладкия унес. Красивите й очи вече не искряха влюбено, изпълниха се с тъга. Не искаше той да си тръгва.
— Единадесет и петнадесет е — констатира Никита.
— Толкова късно ли е станало? — сепна се тя и погледна изумено празната маса пред тях.
— Никита, вие сте много странен човек…
— Защо?
— Същински омайник сте. Защо не ме подсещате да сложа нещо за хапване! — Тя стана, притвори очи и протегна ръка напред, сякаш да се предпази от него. — Сега пак ще ме заговорите… А аз ще ви слушам ли, слушам. Вие ще продължите да говорите, а после ще излезе, че съм лоша домакиня.
— Защо говорите глупости?
— Не са глупости. Скоро ще стане полунощ, а ние и троха хляб не сме сложили в уста.
Така си беше. Просто невероятно — повече от четвърт денонощие беше прекарал у тях и това време беше минало неусетно, като миг.
— Никита, ще останете при мен тази нощ. Ще ви постеля в хола. Но това после. Сега можете да погледате малко телевизия. А аз ще сготвя нещо набързо.
Роза изчезна в кухнята. Никита остана сам в хола. Чак сега обърна внимание на обстановката около себе си: скъпи тапети, нова мека мебел, видео „Панасоник“.
Роза имаше намерение да го сложи да спи тук. Значи имаше още една стая — спалня. Май не би имал нищо против да се озове в нея. Въпреки че… Изведнъж се хвана за мисълта, че сексът не е най-важното, което иска от Роза. Това момиче плени сърцето му с ангелската си душевна чистота. Вече знаеше какво е платонична любов.
Най-после Роза се появи. В ръцете си държеше чиста кърпа и му се усмихваше мило и свенливо.
— Вечерята скоро ще е готова. А преди това, ако искате, можете да си вземете душ…
Той прие предложението на драго сърце и само след миг се наслаждаваше на силните топли струи. Роза също взе душ и се наложи Никита да пошета в кухнята. Той пое щафетата от стопанката и се справи успешно със заръката й — допече заека във фурната.
След душа Роза се позабави в спалнята си, след което влезе в хола при Никита.
Той едва сдържа учудването си. Тя вече не беше ослепително руса блондинка с дълга коса, падаща меко върху раменете й на големи масури, а тъмноруса и подстригана на черта. И гримът й. Изглеждаше съвсем различно, но беше същото миловидно, нежно и трогателно свенливо момиче.
— Учуден си, нали — каза тя повече като констатация, а не като въпрос.
— Честно казано, да…
— Това е истинската ми коса, онова беше перука.
— Ясно.
— Нищо не ти е ясно. Уча в театралната академия, днес влизах в образа си.
— Нещо от сорта на репетиция, така ли?
— Ами да, нещо такова.
— Само че не си се променила много. Пак си толкова миловидна.