Да намерят камаз, им трябваха точно десет минути. Заплашиха шофьора, наредиха му да се качва в камиона и да кара срещу портата. Свърши си работата както трябва чичката, не се изложи.
Камазът повали портата и веднага след него в двора нахлуха хората на Кубика.
Бойците на Пахом бяха изненадани от неочакваната атака и се отбраняваха слабо. Кубика загуби само трима от своите, преди Пахом да вдигне бялото знаме.
Доведоха му го, сложиха го на колене.
— Не разбрах само къде са ключовете — усмихна се злорадо победителят.
— Какви ключове? — изплашено измрънка онзи.
— Ключовете от града. Копит е вече мой. Но първо парите.
Пахом не се заинати и веднага им каза къде е сейфът. В него имаше само някакви си пет хиляди долара.
След кратък контакт с нагрятия поялник обаче показа и втория сейф.
Там намериха около сто хиляди долара. До пачките беше сложено и куфарче, пълно с някакви камъчета.
— Не мога да повярвам. Рубини ли са наистина? — възкликна Кубика учудено.
— Да… — потвърди отчаяният Пахом.
— Супер!
Кубика се засмя гръмогласно и от радост изрита Пахом в корема.
— На каква стойност са? Хайде, нещастнико, говори!
— Няма да можеш да ги продадеш. Зад тези камъчета стоят много големи хора.
— Знаеш ли колко ме интересуват твоите големи хора… Е, колко струва всичко това?
— Два и половина милиона.
— Рубли ли?
— Идиот! Долара.
— Сериозно?! А стига бе!
Кубика направо си глътна езика от смайване. Даже не се обиди, че го нарекоха идиот.
— Ще ти ги вземат камъчетата — продължи да нарежда скръбно Пахом. — Заедно с главата ти ще ги вземат.
— Абе я се разкарай! — презрително изкриви устни Кубика.
И се изплю върху пленника.
— На кого шиткаш стоката? Говори, кучи сине!
— На никого не я шиткам. Един много авторитетен човек ми ги остави да ги пазя.
— А един друг авторитетен човек ще ти ги прибере. Ей, Търговец, я донеси пак поялника!
— Защо? — ужасен изстена Пахом.
— Не ти вярвам, че само ги пазиш. Пласираш ги. Това е сто процента сигурно. Къде обаче?
Пахом не се инати дълго. Нагрятият поялник бързо му развърза езика. Но не знаеше много. С пласирането на камъните се занимавал някакъв тип, връзката с когото вече била прекъсната. Макар че всъщност Пахом им каза адреса на фирмата в Москва, чрез която можели да продадат камъчетата. И това беше нещо.
Като награда за информацията и камъчетата Кубика подари на Пахом лека и безболезнена смърт. Просто го застреля. И онзи умря моментално, без да се мъчи.
Под ревера на сакото на Секса беше прикрепен миниатюрен микрофон. Затова Кубика имаше възможност да чува какво става в офиса.
— Бих искал да дам за оценяване ето тези камъчета.
Кубика си представи как Секса се озърта плахо във всички посоки, докато ги вади от джоба си.
— И защо решихте, че се занимаваме с такива неща? — строго го попита някой.
За тях Секса беше господин Никой. Нямаше да му се доверят веднага. Но трябваше да го направят.
— Ами казаха ми — притеснено смотолеви Секса.
— Кой ви каза?
— Едни хора.
— Кои са тези хора?
— Ами нали ви казвам, едни хора.
— И по-точно кой?
— Няма да ви кажа. Е, добре, щом не се занимавате с това, ще си вървя.
— Чакайте малко. Откъде имате тези камъчета?
— Ами от Урал съм. Баща ми преди работеше в една мина. И чичо ми също. И другият ми чичо, и той. С една дума, заделили са нещо и за себе си… Ей, да не се обадите в милицията?
— Каква милиция, какво говорите! Дайте камъчетата, ще ги погледна.
— Имам още от тях!
Секса изсипа камъчетата на масата.
— Добре… Много добре… — мърмореше под носа си оценителят, оглеждайки внимателно всяко камъче.
Кубика усещаше напрегнатата обстановка в стаята от разстояние. Той не знаеше с какви финансови възможности разполагат потенциалните купувачи.
Към въпросната фирма ги бе насочил Пахом. Несъмнено през тази полулегална кантора минаваха потоци от скъпоценни камъни и пари.
Противникът му беше достатъчно сериозен. Само дано не надуши измамата. Но не, всичко продължи по обичайния ред.
— Колко искате за това? — попита един старчески глас.