Бяха наели страхотна двуетажна къща във вилната зона край Москва. Екстериорът и интериорът отговаряха на всички изисквания на европейските стандарти, навсякъде се усещаше уют и комфорт.
Покоите им заемаха цели три стаи. Кажи-речи, двамата с Кубика имаха отделен апартамент в къщата. Останалите помещения бяха заети от момчетата. Тоня нямаше нищо против. Вече беше свикнала с тях. Освен това те я охраняваха — така се чувстваше защитена.
Бе се опитала да приучи Кубика към скъпи костюми, вратовръзки, бели колосани ризи, но всичките й усилия отидоха напразно. Той не признаваше нищо друго, освен широките панталони и коженото яке.
За сметка на това носеше бандитското си облекло с шик. Дънките му бяха маркови, обувките — лъснати като огледало, коженото му яке беше за пет хиляди долара — супер модерно. Започна да се интересува и от прически. Почти всеки ден ходеше на фризьор. Започна да използва скъпи одеколони.
Край, като че ли безкрайните им скитания най-после бяха свършили. Сега щяха да се установят за постоянно в столицата, в тази къща, и да заживеят нормален живот. Щяха да се захванат с някакъв бизнес.
Кубика… Извинете, Леонид Иванович бе наел тази къща за две години напред. Бе купил скъпи мебели, бе обзавел „апартамента“ им. Докара Тоня до къщата с нов спортен мерцедес. Нейната кола…
Тя се надигна от дивана, огледа хола. А после заедно с Кубика влязоха в спалнята. Навсякъде разкош, великолепие и уют… Само леглото колко струваше! Беше огромно — същинско брачно ложе. Тя обаче обръщаше по-голямо внимание на шкафовете. В тях скоро щяха да бъдат закачени тоалетите й от най-известните световни моделиери. Какво, да не би да не го заслужава?
Но виж, Кубика се интересуваше само от леглото. Той грубо свали роклята й, метна я върху леглото и докато тя се опомни, между краката й се мушна нещо твърдо и много горещо.
Отдаде му се безропотно. Кубика беше мъжът на нейните мечти, как можеше да не му се отдаде…
Вече имаше нов паспорт, нова фамилия. Само че какъвто си беше престъпник, такъв си и остана. Кубика не виждаше нищо лошо в това.
Имаше всичко необходимо за нормален живот. Ченгетата търсеха не него, а някаква друга личност. Вече имаше московско местожителство, разкошна къща, кола. И жена си имаше — Тонка. Тя, разбира се, вече му беше писнала, но не чак до такава степен, че да я изгони.
Освен това имаше намерение да се захване с бизнес. Вече си бе набелязал някои неща и беше намерил точни хора за работата — специалисти по екскурзии в чужбина. Щеше да намери и други специалисти, които да се заемат с вербуването на момичетата. Щяха да ги изпращат зад граница и да ги продават в местните бордеи на доста прилична цена. Естествено, всичките тези операции щяха да се извършват чрез подставени лица.
Можеше да се захване и с нещо друго, но вече имаше връзки с един много ценен човек. Чрез него в най-близко бъдеще щеше да се свърже с търговците на хора от арабските страни.
Това, че бе наел апартамент за себе си и бойците си, не беше лошо; че на трима бойци се падаше по един джип „Чероки“, а за себе си бе купил мерцедес шестстотин, също не беше зле. Но нали все пак трябваше да се изкарват някакви пари.
Точно по тази причина Кубика в момента беше тук, в това тристайно помещение на втория етаж на някакъв проектантски институт. Това беше офисът на фирмата му, който се състоеше от кабинет за него, стая за бойците му и стая за онези тримата, дето по цял ден организират екскурзии.
В кабинета му всичко беше изпипано до последната подробност — стените бяха облицовани с гипсокартон, таванът беше окачен, первазът — с мрамор, офисът беше оборудван с компютър, телефон, факс. С една дума, всичко като хората. И Тонка точно това му казваше, че е станал човек.
Кубика седна в удобното си кресло, отпусна се в него, качи краката си върху бюрото и ги изтегна хубаво. Един вид, вече беше господин. Само госпожица му липсваше…
Приятното му уединение беше нарушено от Хлебарката.
— Да му се не види, страшен мъжкар си, честно! — изкиска се Кубика, когато го видя.
Мъжага с червено сако за хиляда долара, със златни ръкавели, часовник „Ролекс“. Вместо вратовръзка — тежък златен ланец. Беше се понаконтил с една дума. А преди изглеждаше като абсолютен въшкар.
Но времената се бяха променили. Солиден бизнес — солиден вид.
— От мъжкар го чувам — каза Хлебарката и се пльосна на дивана, премятайки крак върху крак.