Беше обед и в ресторанта нямаше почти никого. Никита седна на една маса. И на мига отнякъде се появи Антон. Даже изпревари сервитьора.
— Аа, Никита! — здрависа се той с него и го потупа по рамото.
— Как ме видя?
— Ами погледни нагоре — показа той към мястото в залата, където някога се е намирала апаратната за прожектиране на филмите.
На мястото на отвора за прожекционните апарати беше монтирано огромно огледално стъкло. Беше затъмнено и скриваше всичко, което се намира зад него. В това Никита се убеди, когато влезе в самото помещение.
Оказа се, че е кабинетът на Антон и Елдар. Стените бяха облепени със скъпи тапети, офисът — обзаведен с най-модерни мебели и техника. С една дума, всичко беше на ниво.
Помещението не беше много широко, но за сметка на това беше доста дълго. Скоро Никита разбра, че то върви не само по протежението на ресторанта, но и на дискотеката, която също се виждаше много добре през едностранния прозорец.
На мекия удобен диван в кабинета се беше разположил Елдар. Когато Никита влезе, той стана и му подаде ръка. И му намигна — демек, сядай някъде, братле, чувствай се като вкъщи.
— Харесва ли ти офисът ни? — Антон гордо обходи кабинета с ръка.
— Супер е. Целият ви клуб ми харесва, много.
— На всички им харесва.
— Сега ще ни донесат нещо за хапване — осведоми го Антон сякаш между другото.
Никита седна в едно удобно кресло до масата. Оттук имаше прекрасна панорама към празната дискотека.
— Ако знаеш само, Никита, колко пари хвърлихме за този клуб — каза Антон.
— Сами ли ги изкарахте?
— Ами да! Продадохме на много изгодна цена сума ти вагони с водка. На много изгодна. А после, ако щеш вярвай, съвсем случайно ни изпадна тази сграда. Бащата нали е в комисията по обществена собственост.
— Ето! А ти казваш, че ви е изпаднала съвсем случайно — подсмихна се Никита. — Приватизирахте ли я вече?
— Ами не, засега сме още под наем. Но с право на изкупуване. Още е рано обаче да се купува. Всичките ни спестявания са пуснати в оборот. А с печалбата се налага да погасяваме лихвите по кредитите. Но нищо, скоро ще си стъпим на краката. И дълговете ще си върнем, и сградата ще купим.
— За жълти стотинки, нали?
— А, виж, това е фирмена тайна.
— Е, то се знае.
— Еех, скоро и ние ще заживеем добре, Никита! Слушай, приятел, а при теб как вървят нещата?
Най-после дочака тези два надути пуяка да се поинтересуват и от неговите проблеми. Че иначе само за себе си говореха — „ние“, та „ние“. Никита, впрочем, не им се сърдеше. Не обичаше да му се бъркат в личния живот. Освен това Антон и Елдар, въпреки всичките си недостатъци, бяха точни момчета.
— Ами всичко е наред — каза той.
— Май трябваше да те вземат в казармата по едно време…
— И ме взеха. Вече повече от година, откакто ми порасна косата.
— С какво се занимаваш?
— Ами с нищо. Засега.
— А работа търсиш ли си?
— Не.
— Сигурен ли си?
— По-сигурен не мога и да бъда.
— Защото можехме да ти предложим нещо.
— Дял от бизнеса ви ли?
— Е, не…
— Извинявайте тогава.
— Няма нищо, извинен си — ухили се до ушите Антон.
Изведнъж усмивката изчезна от лицето му. За момент се загледа втренчено към входната врата. След това се надигна от мястото си и върху лицето му се изписа лицемерна радост.
Никита проследи погледа му и видя същия онзи Леонид Иванович. С него бяха още три яки момчета.
Льончик — Никита не можеше да нарече по друг начин този нещастник — приближи до Антон с важна и тежка стъпка, като господар. Антон му протегна ръка, но онзи сякаш не я забеляза.
— Ами обмислих нещата и реших… — Говореше така, сякаш всяка негова думичка е безценна перла. И не беше никак щедър на думи. — Накратко, този кабинет ми харесва.
— Леонид Иванович, на нас също ни харесва.
Антон явно не разбра думите му. За сметка на това Никита го разбра. Прекалено добре познаваше живота от другата страна.
— Момчета, че на мен ми е все едно дали ви харесва, или не — презрително изкриви устни Льончик.
Той изгледа Антон и Елдар така, сякаш не са собствениците на заведението, а някакви пълни мизерници. А пък той, видите ли, е най-великият на света и всички трябва да му се подчиняват и да му се кланят.
— С една дума, изчезвайте оттука. Кабинетът вече е мой.