— Но позволете… — възмутено източи врат Антон.
— Не позволявам! — избухна Льончик.
Сграбчи Антон за ревера, отлепяйки го от земята, и го разтърси силно.
— Ще дойда точно след час, вече да ви няма тука.
Отблъсна го с погнуса, обърна му гръб и излезе от кабинета.
Антон и Елдар загубиха и ума, и дума. Стояха като покосени на местата си и безизразно гледаха как покровителят им си тръгва.
— Как така да изчезваме… — промърмори накрая Антон.
— Гони ни оттук — обясни му Елдар. Или го каза на себе си.
— Това е безобразие…
— Не, братле — поклати глава Никита. — Не е безобразие. Това е произвол. Попаднали сте на безскрупулен бандит, само това ще ви кажа.
— И какво да правим сега? — затюхкаха се Антон и Елдар в един глас.
— Ами нищо. Сега… Имате ли други свободни помещения?
— По принцип да. Има цял коридор със свободни стаи.
— Хайде, да отидем да погледнем!
Тримата излязоха от кабинета, слязоха във фоайето, оттам се качиха на втория етаж. Тръгнаха по един коридор, дълъг около десетина метра. Имаше четири врати. Завършваше с врата към балкона, от който се спускаше аварийната стълба. Никита забеляза, че тази врата, кой знае защо, не е затворена.
Елдар и Антон явно не са имали много време да се занимават с тази част на сградата — стените на коридора бяха на груба мазилка, на всяка крачка се въргаляха строителни боклуци. А и в стаите беше пълен хаос — имаше още доста работа по тях.
Но бяха просторни и светли. По всичко личеше, че тук е трябвало да бъдат кабинетите на администрацията на киното.
— Нищо, ще вземем още един кредит — успокояваше се Антон. — Ще наемем още строителни работници и всичко ще бъде окей.
— Но онзи кабинет си е по-хубав — обречено въздъхна Елдар.
— Хайде сега, това, че сте загубили един кабинет, не означава, че сте загубили всичко — каза Никита. — Е, добре, момчета, разполагайте се тука, а аз ще вървя.
Нямаше работа при тях. Пък и те явно се дразнеха от него в момента. Много ясно — бе станал свидетел на позора им.
Четвърта глава
Следващия път, когато Никита отново посети „Феерия“, беше точно след две седмици. Не отиде толкова заради обеда, колкото да провери как са приятелчетата му. Все пак се бяха забъркали в доста неприятна история с този техен „покровител“.
Веселата примигваща реклама пред клуба караше минувачите да извръщат глави. Отлично настроение двадесет и четири часа… Но пред входа стояха двама набити охранители с кожени якета. На лицата им беше изписано презрение към всичко, в ръцете си държаха мобилни телефони. Беше много вероятно под якетата да имат и по един пищов.
— Къде отиваш? — спря го единият.
— Ами в ресторанта.
— Какъв ресторант? Ресторантът работи само вечер.
— Нали уж двадесет и четири часа…
— Това беше преди. Сега не е така.
Изведнъж отнякъде се появиха три красиви момичета. С делови вид показаха на охранителите някакви бележки и онези ги пуснаха да влязат. Никита забеляза как се спогледаха с подли и похотливи погледи.
— Аз влизам — заяви той.
— А, нее — препречи му пътя с ръка единият. — Ти не можеш да влезеш. Не си мадама.
— Трябва да отида при Антон и Елдар.
— Кои са пък тези?
— Ами собствениците на заведението.
— И какво от това? Слушай, писна ми от тебе! — изкриви устни в гнусна гримаса охранителят. — Казва ти се, че не може, значи не може. Ела довечера. Това е!
Никита разбра, че е безсмислено да спори с тях. Нямаше да го пуснат. Но точно по тази причина изгаряше от нетърпение да влезе в клуба.
Сети се за аварийната стълба. За целта трябваше да заобиколи сградата. Нямаше проблеми. Вярно, натъкна се на ограда. Но да я прескочи, беше от лесно по-лесно. Ето я и аварийната стълба. Никита се качи по нея на железния балкон. Погледна към вратата. Да! Отворена е!
Той влезе в коридора. Там вече имаше някакъв ред. Стените бяха леко белосани, подовете — боядисани грубо. Вратите също, но на тях нямаше никакви табелки. Отвори едната. Стаята беше празна.
Отвори втората и видя Антон и Елдар. Светлата и просторна стая беше ремонтирана евтино, обзавеждането също беше скромно. Видът на двамата вътре също не струваше, макар да бяха със скъпи костюми.
— Може ли? — попита гостът и влезе в стаята.
— Не трябва да се обръщаш към нас по този въпрос — с горчива ирония каза Антон. — Но влизай, след като си дошъл…