— И напердашил Френския яката — подсмихна се Хлебарката. — Напердашил го и изчезнал по аварийната стълба.
— Разбрахте ли кой е?
— Ами… сега… такова… Търговеца се опитва да разбере от балъците.
— После ще разбере. Нека тези клоуни да отиват да веселят мадамите.
— Разбрано.
Хлебарката и Френския излязоха.
След малко балъците се появиха в дискотеката. Физиономиите им — едни кисели, гледат наплашено. На сцената вече бяха излезли двама дисководещи от техния екип. Четиримата щяха да се заемат с момичетата — да ги разделят на групи, да им дадат наставления, да ги накарат да вървят в кръг, съблечени по бикини. А Кубика беше просто един зрител. Той щеше да избере най-добрите. А най-хубавата сред най-хубавите щеше да нареди да доведат при него.
Със зарибяването на момичетата са занимаваха изцяло балъците. Те бяха и персонал. А зад граница групите бяха изпращани от туроператорите. Ако евентуално станеше някаква грешка, цялата вина щеше да падне върху тях, а Кубика щеше да излезе сух от водата. Точно по тази причина бойците му — елитът на организацията му — не се мяркаха пред момичетата. Само Кубика беше на топа на устата. И то тогава, когато някоя от красавиците се въртеше на шиша му.
Но нямаше от какво да се страхува. Толкова добре задоволяваше мадамите, че те за нищо на света нямаше да го посочат с пръст на ченгетата.
Между другото, беше принуден да прави големи жертви заради тях. Вместо с кожено яке, в момента беше облечен с червено сако за две хиляди долара. Момичетата обожаваха мъжете с червени сака.
Всичко вървеше добре. Инцидентът с Френския не му развали настроението. Но за всеки случай трябваше да намерят изрода, който се е осмелил да му посегне, и хубаво да го накажат. Че как иначе? Никой не можеше така безнаказано да се подиграва с хората му.
Никита нямаше никакво намерение да се крие от Льончик и верните му песове. Ако им трябваше за нещо, ето го, беше тук, в клуба.
Бе се върнал там вечерта, когато входът беше отворен за всички. Плащаш си и влизаш.
На входа стояха някакви горили — страшни, смръщени, — но не онези, които не го пуснаха през деня. Тях никъде не ги видя. В едната половина на фоайето работеше барът. От дискотеката ехтеше ритмична музика, а в ресторанта някакво трио свиреше лека и приятна мелодия.
Клубът се посещаваше основно от „златната младеж“ — стилно облечени момичета и момчета, сред които преобладаваха важни богаташки синчета с цветни сака и джиесеми. И мутри не липсваха — накъде без тях.
Беше пълно с хора — всички маси в ресторанта и в барчето бяха заети, и дискотеката не беше празна. Но онзи кретен Леонид Иванович с изродите му го нямаше никъде.
Никита си намери място на една маса във фоайето, до бара. Още не беше изпил и кутийка бира, когато някой го хвана за рамото. Обърна се с престорена небрежност, но вътрешно беше целият под напрежение.
Пред него стоеше Антон, блед като платно.
— Ей, братле, защо си толкова блед? — попита го Никита.
— Ами видях те и…
— Какво, да не ме вземаш за привидение вече?
— Ами не, не те вземам. Още не си станал привидение. Но може и да станеш.
— Ако ме види Леонид Иванович ли?
— Правилно, позна. Хайде, да се махаме оттук.
Антон го хвана нервно за ръката и го помъкна след себе си. Никита помисли, че ще го изведе навън. Но не, поведе го към кабинета си. Качиха се на втория етаж, тръгнаха по коридора. Той беше осветен и Никита забеляза, че върху прозореца и вратата на балкона са сложени решетки.
— Много сте бързи — посочи ги той.
— А ти как мислиш. Всичко е заради теб. За наша сметка.
— Къде е Елдар? — попита Никита.
— Вкъщи си е. Окото му е посинено, устната му е цъфнала. И ребрата го наболяват.
— Не те разбрах.
— Че какво толкова има за разбиране? — Леонид Иванович го разкраси така… Лично…
— Заради мен ли?
— Горе-долу…
— Какво значи „горе-долу“?
— Ами общо взето, започнаха да ни разпитват за теб — кой си, защо си толкова нагъл. После питаха къде живееш. Казахме, че не знаем. Наистина, откъде да знаем къде живееш. Накратко, Леонид Иванович ни се разкрещя. Е, и Елдар не се сдържа вече. Стига, казва, си ни крещял, да не сме ти някакви кучета тука. Ние сме, казва, собствениците на този клуб и имаме право да пускаме когото решим и когато решим. Онези помияри пощръкляха. Събориха го на земята и започнаха да го ритат с все сила. И на мен ми удариха някой и друг шамар.