Наложи се да поемат цялата отговорност върху себе си. Сега с Лопатата щяха да изпратят една партида мадами зад граница и ако вземеха добри пари за тях, момичетата щяха да останат завинаги в чужбина. Дори и да ги преметнеха с парите, пак ще останат завинаги там. Къде ще ходят…
И Гената, и Лопатата усещаха, че се е случило нещо лошо с Кубика и групировката му вече не съществува. Вече нямаше кой да им помага за реализирането на сделките. А без тяхната подкрепа бяха за никъде. Нямаше да могат да пласират сами друга партида жива стока. Нещо повече, по всяко време можеха да ги спипат ченгетата. И даже Интерпол.
Обявиха номера на полета.
— Да тръгваме, момичета! — С обаятелна усмивка, Лопатата протегна ръка напред, посочвайки им накъде да вървят.
Момичетата, като стадо овце, тръгнаха след него. Всички бяха прекалено въодушевени и не мислеха трезво. Но все пак се намери една умница.
— А защо обявеният полет е за Кайро? — попита тя. — Нали заминаваме за Париж…
— Ами защото ви лъже! — чу се изведнъж някакъв мъжки глас. — Лъжат ви, мили, момичета. Искат да ви пратят в робство.
Гената не успя и дума да продума. В същия миг го сграбчиха и на секундата върху ръцете му щракнаха чифт белезници. Цивилно облечени мъже извиха ръцете на Лопатата.
Търговската операция беше провалена.
Марта излезе от манастира. Завинаги. Тя се връщаше към светския живот. Никита я посрещна. Дойде да я вземе с тяхната бяла лада осмица.
— Не искам да виждам повече тази кола — каза Марта, когато вече бяха на половината път към града.
— Ами щом не искаш, няма да я видиш повече — сви рамене Никита. — Утре вече няма да я има.
Вече бяха в града, когато Марта му каза:
— Къде отиваме? При родителите ти ли?
Тя не искаше да се връща повече в апартамента си.
— Не, отиваме в собствения си дом.
Не след дълго Никита вече я развеждаше из техния светъл и просторен апартамент в един от новопостроените блокове. Жилището й хареса много. Евтините тапети и липсата на каквото и да било обзавеждане изобщо не я смути.
— Много е хубаво. И църква има наблизо.
— Е, може ли без църква.
— Наел си го?
— Не, купих го.
— Продал си апартамента ми?
— Как мога да го направя без твое позволение?
— Откъде имаш пари тогава?
— Ами… как да ти кажа… — малко се смути Никита. — Не всичко пожертвах за нуждите на манастира. Остана малко и за нас…
— Малко… Тоест колко?
— Половин милион.
— Рубли ли?
— Дай по-нагоре.
— Долара?
— Уви…
— Защо пък „уви“?
— Няма ли да ми се скараш?
— Ами трябва. Но да ти кажа, нещо не ми се ще — усмихна му се тя.
— И освен това… Участвам с дял в един нощен клуб.
— Във „Феерия“ ли?
Марта вече знаеше историята за нощния клуб.
— Да. И знаеш ли, избраха ме за генерален директор.
— Поздравявам те.
Нека се захване с бизнес. Мъжете трябва да се занимават с нещо извън дома, иначе губят интерес към живота. А жената трябва да се грижи за домашното огнище. Марта щеше да се заеме точно с това. Двамата с Никита щяха да бъдат семейство. Само Бог можеше да бъде по-важен от това. А от него имаше тепърва да иска много прошка, и за себе си, и за Никита…