Никита никога не я беше осъждал за стремежа й да живее скромно и уединено. Разбираше, че душата й е устремена към бог, че разкошът не може да я поблазни и не се грижи толкова за гардероба си. Беше й абсолютно безразлично с какво е облечена. Затова се наложи той да поеме грижата за облеклото й в свои ръце. Шуби от естествена кожа не искаше да носи. Затова той спря избора си на едно топло еко-палто. Избра най-скромното наглед. За две хиляди долара. И шалът й не беше евтин. Само че Марта даже и не предполагаше за това. Не го беше питала за цените, а и той смяташе, че не е нужно да й ги казва.
Палтото беше скъпо, от високо качество. И щеше да изглежда такова, ако Марта го носеше с шик, с достойнството на заможна дама от висшето общество. Само че тя предпочиташе да се държи непринудено като някое наивно селско девойче. Та тя дори и козметика не ползваше. Впрочем, на Никита му беше все едно. Обичаше я и за него беше без значение как изглежда тя в очите на хората…
Вече знаеше причината за неочакваната й визита. Беше дошла заради братовчед си. Желанието й да помага на хората я беше довело тук.
— Трябваше да дойдеш направо при мен, скъпа моя. И щях да ти кажа, че ситуацията в момента е сложна. Има голям наплив на чужденци. А ти много добре знаеш колко важно е за нас да поддържаме реномето на хотела на международно ниво. Затова се налага да отказваме стаи на нашите скъпи съотечественици…
— Не е много справедливо…
— Какво да се прави…
— Но нали ще намерим стая за братовчед ми? — попита Марта.
— Не, ще го настаним в нашия апартамент.
— Мислех, че гостите ще те притесняват…
— Така е… Затова те ще живеят у нас, а ние ще се преместим в хотела. За нас има един чудесен апартамент, казваме му пентхаус… Да не си помислиш, че говоря за списанието „Пентхаус“. Така наричат апартаментите на последния етаж…
— За толкова глупава ли ме имаш?
Марта можеше и да му се обиди, но отдавна се беше научила да бъде смирена. Същинска светица е тази жена.
— Лошо ли ни беше в нашия апартамент, че ще се местим? — попита го Марта.
— Не… Но ситуацията го изисква. Много лоши хора има на този свят…
— Стига, няма нужда да ми обясняваш — кимна му Марта.
Знаеше прекрасно какви пакости могат да им направят подобни хора.
— Умница си ми ти, всичко разбираш…
— Кога ще се местим?
— Ами направо сега.
Никита повика в кабинета си двамата си телохранители. Нареди им да организират преместването им в президентския апартамент.
До вечерта ще успеят да се справят. Мебелите няма нужда да се пипат. Само няколко куфара ще трябва да се подредят и да се превозят до хотела.
Артюх се появи в най-неподходящото време. Шалмана тъкмо се беше наобядвал и се възползваше от часа си за следобедна отмора — едно момиче на повикване му правеше минет. И не щеш ли, точно в този момент, без никакво предупреждение, при него нахълта Артюх…
Но изглеждаше доста обезпокоен. Затова се наложи да изрита навън курвата.
— Е, казвай, какво е станало?
— Провалихме се, Петрович. — Разпери безпомощно ръце Артюх.
Съвсем непринудено я прегърна през талията, не можа да се сдържи:
— Вървете по дяволите!
Всички я възприемаха като тихо и скромно момиче от провинцията. Всъщност беше точно така. Но това в никакъв случай не означаваше, че могат да си позволяват всякакви своеволия с нея.
— Ау, колко грубо — намръщи се той.
— Да, но хората навън говорят така. Нали сам казахте, че театралното изкуство води началото си от народната среда.
Давид Исакиевич се вгледа внимателно в нея. Направи си някакъв извод наум и неодобрително поклати глава.
— Оказва се, че не сте толкова наивна, колкото изглеждате.
— Ами те наивните момиченца, Давид Исакиевич, обикновено си седят вкъщи.
Демонстративно му обърна гръб и с грациозна походка тръгна по дългия коридор. През цялото време, докато беше в полезрението му, чувстваше възхитения му поглед в гърба си.
Марта посещаваше старателно курсовете, преподавателите имаха големи надежди за нея. Само че това не й носеше никакво вътрешно удовлетворение. Беше загубила страстта си към театъра. Вече го нямаше онова вдъхновение, което само преди половин година я тласкаше към Москва и актьорската професия. И всичко това заради онези трима негодници. Мерзавците бяха съсипали живота й.
Анестезиращият ефект от физическото натоварване и уроците в един момент изчезна. Марта все по-често започна да се самовглъбява и трудно сдържаше емоциите си. Ненавиждаше насилниците си и мислено се молеше върху тях да се стовари най-страшното божие наказание.