— Марта, престани да хленчиш! — смъмри я веднъж Люба. — Престани да се вкисваш, че съвсем ще прокиснеш.
— На кого ще си му нужна такава? — пригласяше й Анка.
Двете бяха силни, издръжливи, истински спортистки. Навремето много сериозно бяха тренирали спортен многобой, но се задържаха в големия спорт само докато навършиха двадесет години, за повече не им стигнаха силите. Сега също се занимаваха със спорт, но като че ли повече за собствено удоволствие, отколкото за нещо друго.
— Че аз и сега на никого не съм нужна — изхлипа Марта.
— Глупачка! Нужна си на мен — каза Люба.
— И на мен — добави Анка.
Щом Марта провесваше нос, Люба незабавно я юрваше на извънреден крос и не приемаше никакви извинения.
През лятото Марта се провали на кандидатстудентския изпит.
Прибра се цялата обляна в сълзи.
— Те… Тя… Не харесаха зъбите ми — плачеше тя с глас.
Всичките й предни горни зъби бяха златни. И всичко това заради онези мръсници.
— Мразя ги! Ненавиждам ги! Искам да ги убия…
Честно казано, зъбите й не бяха причина за неуспеха й.
Не издържа изпита, защото игра без вдъхновение, просто беше наизустила текста, и слепец би го забелязал.
Но тя справедливо обвиняваше за провала си тримата негодници. Те бяха пречупили духовната й същност.
— И какво, ще ти олекне ли от това? — съвсем сериозно я попита Анка.
— Ако ги убия ли?
— Да.
— Да, ще ми олекне.
Може би отмъщението наистина щеше да излекува някак страшната й душевна рана.
Тя знаеше, че издирването на престъпниците не е дало никакви резултати. Или ги търсеха през пръсти, или те просто бяха изчезнали завинаги от градчето им.
— Марта, знам, че сега ти е много тежко. Но има само един начин, за да ти стане по-леко.
Люба й посочи маратонките в ъгъла на стаята.
— А не, стига толкова. Знам по-добър начин — заканително поклати глава Анка.
Само след половин час и трите вече се кандилкаха в електричката. Но не стигнаха до гарата в Москва. Слязоха на една спирка в предградието на столицата. Качиха се на автобус, който ги закара до някаква сграда с огромен сутерен. След малко Марта се озова там.
Насреща им се появи мъж на средна възраст със загоряло от слънцето лице и дълги мускулести ръце.
— Момичета, ама днес е неделя — каза им той.
— Е, хайде де, Митрич, какво пък толкова — махна с ръка Анка. — Недей да мърмориш, а посрещай гостите.
— Какво да ви прави човек…
Митрич просташки намигна на Марта, с което, явно, изрази симпатиите си към нея.
— Донесли сме ти малко водчица — каза Люба и многозначително потупа книжния плик в ръцете си.
— Ами с това да бяхте започнали! — грейна от щастие Митрич. — Сами ли ще се оправите, или да ви помагам?
— Е, все някак ще се справим и сами.
— Какво искате, бойно или спортно?
— Засега спортно — каза Анка.
Марта скоро разбра за какво става дума. Оказа се, че се намира в тир. А Митрич беше едновременно и пазач, и инструктор по стрелба. Тирът беше негов дом.
Той въведе момичетата в дълга прохладна зала и включи лампите. В противоположния й край Марта видя редиците от мишени. След това й връчиха пистолета.
— Това е спортен малокалибрен „Марголин“ — поясни й Анка.
Заведе я до една кабинка от шперплат, едва достигаща до кръста й.
— Оттук ще стреляш. А това там — посочи в далечината тя — са мишените. Трябва да ги поразиш.
Обясни й подробно как да направи първия си изстрел. След това повтори всичко отначало няколко пъти. И така, докато Марта не научи инструкциите наизуст. След това й дадоха зелена светлина да стреля.
Както каза Анка, мишените изглеждаха съвсем простичко: бял фон, зелено очертание на гръден кош и кръгове с цифрови обозначения. Най-добре бе да се уцели точно десетката или поне кръгчето й.
Марта се стараеше. Изпращаше куршумите към целта един след друг. Но нямаше никакъв опит, а и пистолетът беше прекалено тежък, ръката й трепереше от тежестта му. Не можа да уцели нито веднъж.
— Слушай сега, нагласи процепа на мерника така, че да съвпада с целта върху мишената — търпеливо й обясни Люба. Тя пое щафетата по инструктажа от Анка. — После притаяваш дъх и плавно натискаш езичето на спусъка. И запомни, не трябва да чакаш пистолетът да гръмне сам.