Най-после й провървя. Първият куршум уцели мишената. Вярно, извън цифровите очертания, но за нея това си беше цяло постижение.
През следващите почивни дни тя бе отново в тира.
В началото на седмицата Люба и Анка се гавреха с нея как ли не. Първо я накараха да държи в дясната ръка тежка ютия, после й тикнаха гира. За сметка на това до края на седмицата не я пипаха изобщо. Оставиха ръката й да си почине.
От първия изстрел Марта уцели седмицата, от втория — осмицата. Третият куршум отиде на вятъра, затова пък с четвъртия и петия отново улучи осмица.
Но след това, колкото и да се стараеше, нямаше никакъв напредък. Не можеше да уцели повече от осмица, но и не излизаше извън цифровите очертания.
— Ами представи си, че това не са мишени, а онези негодници… Е, сещаш се… Представи си ги — неочаквано я посъветва Люба.
Марта го направи, но не улучи нито веднъж.
— Видя ли сега? — натърти сестра й.
— Какво да видя?
— Не уцели. И знаеш ли защо? Защото позволяваш да те ръководят емоциите. А това означава, че се вълнуваш. Когато се вълнуваш, ръката ти трепери, а при стрелба тя трябва да е стабилна. Сега да пробваме така. Представи си тези мръсници и ги изтикай някъде на заден план в съзнанието си, в подсъзнанието. Сякаш ги виждаш пред себе си, но не мислиш за тях. Ще мислиш само за това, че трябва да поразиш целта.
Марта я послуша. И за първи път беше близко до десетката. Един от куршумите направи малка дупчица в кръга на деветката.
На следващата неделя Марта отиде в тира сама. Спортната стрелба я увлече силно.
— Какво, сестра ти не дойде ли с теб? — посрещна я Митрич. — И Анка ли я няма? Защо така?
Марта му харесваше. И все пак на появата на Люба би се зарадвал много повече. Марта знаеше защо.
— Помолиха ме да ви пратя много поздрави — усмихна му се тя и извади от чантата си бутилка вносна водка.
— Гледай ти! — зарадва се Митрич. — „Абсолют“! Цял литър! Хайде да обърнем по чашка! — намигна й заговорнически той.
— Не, не, моля ви — усмихна му се Марта.
— Ами да — почеса се по тила Митрич. — Толкова си слабичка, нежничка… И да пиеш… Вярно, и аз говоря едни глупости… Ами ела тогава, просто ще поседиш малко в стаичката при мен, ще разгледаш някое друго списание по стрелба и ако искаш, може да послушаш моите бръщолевици.
— Бих искала да поработя малко.
„Да поработя“, беше обичайна фраза на Люба. Марта не каза „да пострелям“, а именно да „поработя“.
— Ще успееш, има време. Освен това там сега — той кимна към залата — работят поетите.
— Поетите ли?
— Ами да, аз така им викам. Хайде, да вървим. — Митрич внимателно я хвана за ръка, сякаш се страхуваше да не я нарани.
Заведе я в стаичката си и я настани в едно старо изтъркано кресло, а самият той седна на табуретката. Сложи бутилката на масата и ласкаво я погали, обхващайки я с две ръце.
В този момент се чуха изстрели. Марта вече имаше някои познания за стрелковите оръжия и не й беше трудно да се досети, че се стреля с боен пистолет.
— Ето, нали ти казах, поетите съчиняват поемите си — усмихна се под мустак Митрич.
— Защо пък поети?
— Нали знаеш кои са борците? — попита той.
— Не, не знам.
— Пълен мрак и невежество! Макар че, разбира се, не ти и трябва да знаеш. Нищо хубаво няма да видиш от тях.
— И кои са тези борци?
— Сами са се кръстили така, всъщност са най-обикновени бандити. Чувала ли си нещо за рекета?
— Амиии… по принцип да… Гледах нещо по телевизията…
— Пак добре, че само по телевизията си гледала и не си се сблъсквала с тях. Те са престъпници, рекетьори. Всички са едни яки, напомпени. А физиономиите им… не е за приказване. Винаги ми иде да се прекръстя, като ги видя. И то като имаш предвид, че не съм особено набожен. Не могат и да говорят като хората. Основните им приказки са: „таковата“, „нещо такова“, „верно“, „значи“… И само псуват, псуват на всяка дума.
— А защо им казваш „поети“?
— Ами още като влязат, и ми казват: „По е тия, по мишените, ша постреляме. По е т’ва поне сто пъти ша гръмнеме“… „По е тия“, „по е т’ва“… Поети, с една дума.
Митрич, изглежда, беше подхванал любимата си тема. Представи ги в много забавна светлина. Марта даже се посмя. А после се появиха самите борци.