Тя чак изтръпна, когато в стаичката на Митрич нахлуха две добичета с бръснати вратове и квадратни лица. На нея в един момент също й идеше да се прекръсти.
— Ооо, к’во става бе, Митрич! Верно, ти таковата, к’во, да не си си поръчал мацка нещо? — басово каза единият и се втренчи в Марта с неприятен опипващ поглед.
— ’Що бе, не е лошо гаджето — похотливо се усмихна другият и нагло я попита: — Ша дой’ш ли с мен за стотачка?
— Какво? — не го разбра Марта.
Когато се досети за какво става дума, едва не извика от ужас и страх. Точно такива изроди я бяха изнасилили. Тя хвана главата си с ръце и цялата започна да трепери. Сякаш всеки момент щеше да се свлече на пода и да се замята в истеричен припадък.
— Ей, к’во ти става бе, верно! Таковата, да не ти е превъртяла чивията, мамка му! — стъписа се първата мутра.
— Я се пръждосвайте оттука! — гневно кресна Митрич. — Съвсем сте си загубили ума! Хубавото момиче тръгнали да ми завличат. Ще видите вие, като кажа на Гената. И на Любка ще кажа — не преставаше да нарежда той.
— На Любка ли? Тази, дет’ движи с Анка ли?
— Точно тя.
— Тя пък к’во общо има общо има?
— Това е Марта, сестра й, а ти й предлагаш стотачка. Съвсем си превъртял, а?
— Сестрата на Любка, значи… Не, ама и ти си един, Митрич, защо не каза веднага! Мълчиш си, мамка му… Марта, таковата, значи, извинявай…
— Хайде, дим да ви няма!
— Добре де, Митрич, искаме само таковата…
— Казах, изчезвайте! — викна с дрезгав глас Митрич.
Мутрите изчезнаха на секундата.
Но на Марта не й стана по-леко. Продължи да трепери. Страхът скова душата й както и преди, сграбчвайки я с ледените си ръце. Добре поне, че Митрич успя да вразуми тези изроди. Ами ако се ядосат и се върнат… Ще пребият Митрич, а нея ще изнасилят като животни…
Този път със сигурност не би го преживяла.
Митрич приседна до нея. Започна да я гали по гърба.
— Защо се изплаши толкова? — попита я. — Да не би вече да си се напатила от такива?
Марта закима утвърдително.
— Изобщо не им обръщай внимание. Те са животни. Истински животни. Имат си пастир. Той няма да позволи да те закачат. А и Люба винаги ще се застъпи за теб.
Ето тук започваше най-странното.
— А те какво, да не би да се страхуват от Люба? — Марта откри лицето си и погледна Митрич през сълзи.
— Е, не треперят от страх. Но се пазят от нея. Не всички, то се знае. Но тези двамата със сигурност. Люба може да ги строи в две редици.
— Как така?
— Не знаеш ли?
— Не…
Митрич не й отговори веднага. Дълго мисли, сякаш преценяваше добре всички „за“ и „против“.
— След като Люба не ти е казала нищо, и аз няма да ти кажа — заключи накрая. — По-добре вземи пийни малко водчица. Трябва да се успокоиш.
Той отвори бутилката, наля й половин чаша и я сложи пред нея. Взе от хладилника отворен буркан с кисели краставички, набоде една с вилица и й я подаде.
— Пийни си, замези. Ще ти олекне.
Марта я изпи. Имаше гаден вкус и беше много люта, направо й се насълзиха очите. Но пък наистина й олекна.
Прибра се вкъщи чак привечер. Доста се застоя при Митрич. Първо изчака, докато „поетите“ се настрелят на воля. После просто си седя при него. Ръцете й трепереха, вече не можеше да стреля. Едва след като се посъвзе горе-долу, тръгна към електричката.
Пред блока им стоеше новичка лада деветка с цвят на мокър асфалт. Преди не я беше забелязвала. Загледа се неволно в нея и даже се спря.
— Харесва ли ти? — каза някой точно зад гърба й.
Марта подскочи от уплаха. Обърна се и видя Люба. До нея вървеше Анка.
— Харесва ми — кимна одобрително момичето.
— Тогава се качвай, тръгваме — каза Анка. Приближи се до колата и отключи шофьорската врата.
— Какво, да не е твоя?
— Наша е — каза Люба. — Моя и на Анка. Е, какво стоиш, качвай се!
— Къде отиваме?
— Да видим новата квартира. Отиваме в града.
След около половин час Марта вече разглеждаше наетия от Люба и Анка нов апартамент. Беше тристаен, добре обзаведен, с телефон. Вярно, намираше се в краен квартал, но за сметка на това станцията на метрото им беше на две крачки.
— Ще живееш ли с нас? — неочаквано попита Анка.
— Че как иначе? — учудено я погледна Марта.
Сякаш имаше при кого другиго да отиде.
— Ти трябва да решиш — каза Люба. — Щом искаш, живей с нас, не те гоним.
Дали това не беше някакъв намек? Един вид, ние те издържаме, плащаме за квартирата, а ти не правиш нищо…