Може би трябва да се прибере при родителите си. Все пак не я приеха в академията, следователно няма причина да остава в Москва…
— Не те гоним — увери я Анка. — Тъкмо обратното, искаме да останеш с нас. Привързах се към теб. Ето, вече всяка ще си има отделна стая. Холът е за мен, а за теб е…
За Марта беше отредена най-малката стая, но пък най-уютната. Люба зае стаята насреща.
През нощта Марта ожадня и отиде до кухнята. Вратата на хола беше отворена. Тя не се сдържа и надникна. Нямаше никого. Къде ли бе отишла Анка?
Съвсем скоро тя научи къде е била. Там, където беше и на следващата — в стаята на Люба. Оказа се, че на двете им харесва да спят в едно легло…
Това откритие я потресе. Но беше още по-шокирана, когато след половин година разбра как сестра й и приятелката й си изкарват прехраната.
— Отлично, Марта! — похвали я Люба.
Седемдесет и две точки от възможни осемдесет — за Марта това беше жив рекорд. Можеше да направи и осемдесет, но Люба сякаш беше полудяла — искаше от нея да поразява мишените с интервал от три секунди между изстрелите, и при това — не със спортния „Марголин“, а с огнестрелен „Макаров“.
Минаха юли, август… януари — през цялото това време Марта редовно посещаваше тира. Митрич винаги я посрещаше с доволна усмивка на лице. Само че кой знае защо се мръщеше, когато Марта улучваше десетката.
Този ден Люба бе решила да й направи изпит. Остана доволна.
Пътуваха към къщи вече не с ладата деветка, а с почти ново ауди. Сестра й караше, Анка беше до нея, а Марта седеше отзад.
— Е, какво, харесва ли ти колата? — кой знае защо попита Анка. Сякаш я беше купила току-що и Марта се качваше на нея за първи път.
— Харесва ми.
— И ти трябва да си вземеш такава.
— За такава кола няма да изкарам пари и след сто години.
— Дори след хиляда — уточни Анка. — Нали не работиш никъде…
Така си беше. Марта искаше да започне работа като продавачка в някой магазин. Даже отиде на събеседване по една обява. Одобриха я, но Люба не й разреши. Каза й: стой си кротко, щом те гледат, и не се оплаквай много. С парите всичко е наред, никой не те упреква, че го подяждаш. Следващата година ще влезеш в академията, ще се изучиш, а после работи колкото щеш.
— Хич не й трябва да работи — каза Анка.
— А иска да живее добре…
— Всичко е пред нея…
С това разговорът за работата приключи. Но останаха някои недомлъвки.
— Имам едно предложение — каза Анка. — Хайде да отидем на ресторант, ще хапнем, ще пийнем и ще отпразнуваме успеха ти, Марта.
— Какъв успех? — не разбра момичето.
— Ами нали се научи да стреляш. Седемдесет и две точки от осемдесет — все пак си е голям успех.
— Е, няма да влезеш в „Книгата на Гинес“ с този резултат. Но наистина може да отскочим до някое ресторантче.
— И кой по-точно?
— Ами който и да е, няма значение…
Първо минаха през къщи. Нагласиха се за излизане и оставиха колата на платен паркинг.
— Няма смисъл да ходим с нея — каза Анка. — Аз например ще пия шампанско. Или даже водка, да направя компания на Люба. И да му мисля после, че трябва да карам… Ааа не, благодаря!
Така или иначе, Анка изтъкна доста убедителен аргумент в своя полза. Наложи се да вземат такси.
— Къде наблизо има хубав ресторант? — попита Анка таксиметровия шофьор.
— Ами трябва да отидем чак в центъра.
— Дай нещо по-наблизо.
— Ами… сещам се за „Астра“.
— Карай натам тогава.
Марта хареса ресторанта. Беше мъничък и уютен. Сервитьорите бяха много любезни и внимателни. Светлините бяха интимно приглушени, залата — наполовина празна, музиката свири тихичко. Но обстановката изведнъж престана да й харесва. Причина бяха двама с анцузи и къси кожени якета, с бръснати глави и дебели вратове, накичени със златни ланци. Бяха средни на ръст, с прилично широки рамене. Но се държаха доста неприлично. Изтегнаха се небрежно в меките кресла на съседната маса. Повикаха сервитьора с щракане на пръсти.
— С една дума, искам всичко да е на ниво — високо каза единият.
Цялата поръчка приключи само с тази кратка фраза. Сервитьорът им се усмихна угоднически и изчезна в полумрака на залата.
Люба и Анка не обърнаха никакво внимание на двамата бабаити. За сметка на това Марта се втренчи изплашено в тях.
Единият я забеляза и й щракна с пръсти. По всичко личеше, че с този жест я вика на тяхната маса. О, божичко, да не би да е куче, че да я викат така!