Задачата му беше да я закара до обекта и да й подсигури бързо оттегляне от местопрестъплението.
Беше студен ноемврийски ден, но Марта беше облечена доста леко. Бе наметнала удобно кожено яке, с черна барета до веждите и слънчеви очила, които прикриваха половината от лицето й. В колата беше топло, а тя нямаше никакво намерение да слиза от нея.
Знаеше, че подтикнат от някаква странна приумица, Никита Брат се прибира вкъщи облечен с войнишка униформа. Сякаш си играе на някаква детска игра. Лицето му направо сияеше от щастие, в очите му светеше игриво огънче.
Каквото и да казваха, той не приличаше на жесток престъпник. Изобщо. Но… Тя просто трябваше да го убие.
Марта видя как някаква западна кола наби спирачки до него. От нея се изсипаха няколко мутри с кожени якета и му скочиха. Но срещнаха мигновен отпор — един след друг изпитаха здравия му мъжки юмрук.
После се появи някаква горила с огромни размери. След него вървеше още един изрод. Марта не можа да повярва на очите си. Беше той — единият от извергите, които я изнасилиха. Изведнъж пред очите й причерня и ненавистта погълна всичките й мисли.
— Карай! — нареди тя на шофьора.
Той направи всичко както трябва — закара я бързо до мястото и спря навреме. Страничното стъкло се спусна плавно. Марта насочи пистолета и натисна спусъка.
Досега не беше стреляла в главата на някого. Този път обаче вътрешните й спирачки отказаха. И дори със злорадство стреля по него.
Може би точно този гад е избил зъбите й тогава, в нещастното утро след абитуриентския й бал. Този тип беше садист, извратеняк, но най-вече не беше човек. Върна му го за всичко. Върна му го тъпкано. Първият куршум изби зъбите му, вторият направи подлите му мисли на каша, забивайки се точно в челото му.
Беше си отмъстила. Но само на един. Засега. Имаше още двама. Може би точно единият в момента пребиваше Никита Брат. Марта натисна спусъка. Улучи гиганта. Веднага разбра, че не е същият. Тогава стреля по Никита, но той навреме се прикри с трупа на човека скала.
В този миг се чу воят на полицейски сирени и шофьорът натисна педала на газта. Полицейската кола се лепна за тях. Но шофьорът с пагони не би могъл да се мери с професионален крадец на коли.
Бе отмъстила за страшното унижение и позора, който преживя, бе си го върнала за това, че съсипаха живота й. Но само на един. Останалите двама бяха все още живи. Единственото, което я интересуваше в момента, беше да се добере до тях. И кой знае защо, изобщо не съжаляваше, че е изпуснала Никита Брат.
Но се появи Люба. Заедно с Анка. Нахокаха я за провалената акция и дори я глобиха с пет хиляди долара.
„Не ми трябват парите ви!“ — идеше й да викне.
Но не го направи. Разбираше много добре с какви хора си има работа. Всички около нея бяха коравосърдечни и бездушни. Тя самата също бе започнала да става такава. Забелязваше, че все по-рядко мисли за Люба като за родна сестра.
„Прави каквото искаш, но обектът трябва да бъде ликвидиран — със заповеднически тон й бе казала тя. — Оправяй се сама, помощ от никого няма да видиш.“
Наложи се да се качи на колата и да го проследи. Сама. И го направи.
Но това, което видя, беше странно. Той влезе в парка, а по петите му тръгнаха три мутри. Върна се сам и си тръгна с джипа им. Последва стрелбата в ресторанта. По-късно разбра, че е застрелял шестима.
Бе се отървал от колата. Бе се качил в такси. През цялото това време Марта караше плътно след него и установи къде живее.
Можеше да го причака някъде и да му тегли куршума, без да се замисля много. Но нямаше особено желание да го прави. Този тип все повече започваше да й харесва. Освен това той самият очевидно беше професионалист и беше постоянно нащрек. Марта можеше да стреля бързо, но той вероятно стреляше още по-бързо. Тогава го причака пред магазина и разигра сцената с портокалите. Постановката обаче не се получи много удачна. Всъщност изпълнението беше блестящо, но не защото Марта играеше роля, а защото беше самата себе си. Не можеше да си обясни защо, но пред Никита й се искаше да изглежда слаба и беззащитна. Разтапяше се пред него. Като снежинка в топла длан.
Никита се наведе да събере портокалите от земята. В този момент за нея се откри идеална възможност да го застреля. Но тя не се възползва от случая. Не можа да го направи.
Той беше толкова внимателен, грижовен, нежен. Очите му сияеха, думите му бяха пламенни, беше толкова развълнуван. Изглежда, се беше влюбил в нея. А че тя хлътна по него до уши, това беше сто процента сигурно.