Задачата да го ликвидира обаче все още стоеше пред нея.
Никита й предложи помощта си. Не можа да му откаже. Заведе го в апартамента си. В прегръдките му животът й се стори сладък сън. Беше безпомощна, когато устните му се докосваха до нейните, а ръцете му леко и нежно галеха тялото й.
Марта никога не беше ходила с момче. Интимната близост с мъж й се бе струвала нещо ужасно. Заради онези изверги…
Но Никита изцели раната в душата й. Топлотата и нежността му разтопиха леда. Тя се почувства жена, съвсем обикновена жена и в един миг й се прииска да изпита върховия миг на сексуалната наслада. Никита беше нежен с нея и тя беше готова да му се отдаде, но в последния момент се изплаши. И той го разбра. Остави я.
Нямаше нужда от обяснения в любов, от възвишени слова. И без това знаеше, че Никита я обича истински. Само влюбен мъж може да разбира така добре една жена.
Но на следващата сутрин Люба се появи отново. И отново й потърси сметка защо не е изпълнила поръчката.
За нея Никита беше просто обект за ликвидация. Но за Марта той бе най-любимото същество на света. Как би могла да го убие?
Люба обаче успя някак да я пречупи. Съзнанието на Марта сякаш потъна в черна мъгла. В този момент беше готова да го застреля. И докато той спеше кротко, тя стоеше над него с пистолет зад гърба… Но не, не можеше да го застреля. Легна до него, прегърна го и се разплака.
Готвеше му капан, а сама падна в него.
Същия ден му отиде на гости. И пак се опита да се пребори със себе си. Сипа отрова в шампанското му. Но преди да вземе чашата, Никита дълго я милва и гали. Заля я океан от щастие и любов. И когато той реши да отпие, тя изби чашата от ръцете му.
Дотук беше — вече не беше способна да го убие. По-добре беше да сложи край на собствения си живот, отколкото на неговия.
А после се появиха неочакваните гости — вторият от насилниците й и тримата главорези.
Никита беше прикован към радиатора с белезници, а в спалнята при Марта нахлу тип с нахална мутра. Усмихнат цинично. Ругаеше грозно.
Вкара му два куршума с истинско удоволствие. Онзи дори не успя да гъкне.
Зарадва се, че предвидливо бе оставила чантата си в спалнята. Сякаш бе знаела какво ще се случи.
Тогава се появи вторият мерзавец. За да „помогне“ на приятелчето си. И отиде на онзи свят заедно с него.
Марта се облече бързо и излезе в коридора. Нямаше никого. Но в хола стояха двама, а Никита бе разпънат на радиатора. Сред неканените гости беше и онзи, вторият от нейните насилници. Позна го веднага. От него разбра как да намери третия. После го застреля. Приближи целта си с още една крачка.
Така се издаде. Наложи се да разкрие истинската си самоличност на Никита. Да му разкаже коя е всъщност и защо е трябвало да убие тази отрепка Валята. Не му каза обаче, че той също е бил сред мишените й.
Никита не се отдръпна от нея. Сякаш й прости. Макар че, както сам каза, нямаше за какво. Той смяташе, че не човек избира съдбата си, а тя него. Но не искаше Марта да продължи по кървавия си път. И й предложи помощта си.
Бе силен и не знаеше що е страх. Винаги нанасяше удара пръв и затова винаги побеждаваше. Вярно, в случая с Валята се изложи, но тя му се притече на помощ. Явно заедно бяха силни и можеха да се справят с всичко.
Заедно щяха да ударят организацията, за която тя работеше. И щяха да победят.
Но не за организацията мислеше Марта, когато уби сестра си. Мислеше за Никита. Защото Люба искаше да го убие. Точно за това беше дошла — да поправи „грешката“ й.
Но Никита не беше грешка. Той беше най-скъпото, което Марта имаше в живота си. Бе загубила сестра си, превърнала се отдавна в бездушен робот, но бе намерила Никита. И на никого не би позволила да го нарани. Дори и на Люба.
Затова застреля родната си сестра. Сестрата, която я насочи по пътя на убийствата и кръвта. Люба беше нейният зъл демон, нейният ад. Но все пак й беше сестра. Родна сестра.
— Не мога да повярвам… Не мога…
Марта се отдръпна от Никита и се наведе над трупа на сестра си. Но не заоплаква на умряло, не се нахвърли с проклятия върху него. Дори престана да плаче. Очите й бяха безизразни, а тя се бе превърнала в каменна статуя.
Той взе пистолета от ръцете й — хубава джобна играчка на известната немска фирма „Кехлер и Кох“, смъртоносна безшумна играчка. Играта завърши със смъртта на сестра й.
— Тя искаше да ме убие. Защо? — попита той.