Не пипна нищо, взе само едно ТТ. Беше свикнал с тази система. Скри го под шофьорската седалка, а после изкара колата от гаража и паркира пред блока.
Навън беше студено, но той се поизпоти, преди трупът да се окаже в багажника — от тежестта и напрежението. Страхуваше се, че неочаквано може да се натъкне на някого от съседите и да предизвика подозрението им с пренасянето на тежкия товар. Но като че ли всичко мина нормално. В полунощ излезе с колата.
Не срещна никакви препятствия и по-нататък. Стигна до едно гробище, намери пазачите и сложи на масата пред тях бутилка „Абсолют“.
— Момчета, трябва да свършите нещо…
Онези даже не си отвориха устата да попитат какво. Подобни нощни визити явно не бяха нещо необичайно. Времената бяха смутни, нали, и в тях властваха дивашките нрави и кървавите закони. А резултатът — планини от жертви на покушения, които все някъде трябваше да се погребват.
Прибраха бутилката. После го изучаваха мълчаливо. Сякаш да разберат що за животно е — голяма мутра, просто мутра или ни риба, ни рак.
Накрая единият проговори:
— Хиляда кинта и за двамата…
Никита със сигурност бе попаднал в категорията „ни риба, ни рак“. За мутрите очевидно поддържаха по-ниски цени. А големите мутри пък сигурно изобщо не си плащаха.
— Нали разбираш — обясни другият, — доста е студено…
Но парите и водката ги изведоха на студа. За три-четири часа работа с ударни темпове те разкопаха един изоставен гроб, отвориха ковчега и сложиха трупа вътре.
Никита изчака, докато свършат работата до край. Тръгна едва когато се убеди, че двойният гроб няма да предизвика никакво подозрение.
Вече беше утро, когато се върна при Марта. Тя все още спеше, в същата поза, в която я бе оставил. На него също му се спеше. Но първо си взе топъл душ. След това огладня. Макар да умираше за сън, си направи закуска — омлет с бекон. За всеки случай приготви две порции. И не сгреши.
Марта се бе събудила и веднага пристигна в кухнята.
— Скъпи, вече си облечен? — прегърна го тя със сънена, но доволна усмивка.
Тъкмо искаше да й каже, че не „вече“, а „все още“ е облечен, но реши да не доизяснява:
— Аха…
— Мирише ми на нещо много вкусно!
— Постарах се. Измий си ръцете и сядай да хапваме.
— Ей сега.
Тя се приближи до прозореца и погледна надолу. По съненото й лице се изписа угриженост.
— Нещо притеснява ли те?
— Не, не, какво говориш…
— Струва ми се, че се притесняваш от нещо. Сякаш очакваш някой да дойде всеки момент.
— Ами, честно казано, да…
— Кой? Приятелката на Люба ли?
— Приятелката на Люба? Ти откъде знаеш за нея?
Изведнъж Марта се сети какво бе извършила. Започна да трепери цялата, краката й се подкосиха и тя се свлече на стола със страдалческа гримаса от изнемога.
— Значи… Значи не е било сън…
Закри лицето си с ръце и се преви на две. Никита помисли, че пак ще получи истеричен припадък, и за всеки случай наля малко водка и я сложи пред нея.
— Застрелях сестра си — каза тя, втренчена в една точка. — Не мога да повярвам…
— Ами недей да вярваш, ще ти бъде по-леко.
— Не искам да вярвам… Какво си направил с нея?
— Оставих я там, откъдето връщане няма. Вече е в земята. — Той наля водка и на себе си, до горе. — Мир на праха й…
Марта се държеше учудващо спокойно. Пиха до дъно.
— Това така или иначе… щеше да се случи някой ден — каза тя, сякаш се оправдаваше пред себе си. — Такава ни е професията…
— Беше… Беше такава.
— Да, беше. Повече няма да убивам.
— Точно така. Но първо трябва да те отървем от излишния надзор.
— Няма да можем да се справим с организацията сами.
— Само ти се струва така. Мечка страх, „господин Колт“ не страх.
— Не знам, ти си силен. Но аз вече за нищо не ставам. Съсипах се… Вече никого няма да мога да убия…
— Не си се съсипала, а си се възстановила. Стана нормален човек. Ще си имаме свое семейно огнище. Ти ще бъдеш негова пазителка. А аз ще бъда ловец. И ще ловувам сам.
Тя не му отговори нищо. Протегна ръка към бутилката, но Никита я изпревари. Сам й наля от „успокоителното“. Когато алкохолът я успокои и й се доспа, я пренесе на ръце до леглото.
Той също легна. Спеше му се много. А и водката му подейства.
Събуди се привечер. Някой звънеше на вратата. Марта спеше непробудно и изобщо не реагираше. А звъненето ставаше все по-настойчиво.