— Покажи си документите.
— Разбира се, задължително ще ви ги покажа… Но в районното.
— Лъжеш. Не си ченге!
— А кой съм тогава?
— Ти… — запъна се Анка. — Не знам кой си…
— Е, хайде сега, не знаете. Аз съм Никита Германович Брат. И някакъв си авторитетен мафиот с прякор Витал, уважаема Анна Батковна, е поръчал убийството ми.
Стъписана, жената мълчеше. Той продължи ентусиазирано:
— Пратили сте човек по петите ми. И замалко не ме убихте. Грешката ви е, че не сте проучили добре обекта за покушение. Ако бяхте проучили малко по-добре нещата, може би щяхте да разберете, че зад личността на въпросния Никита Германович Брат се крие съвсем друго лице. И това е старши лейтенант Голубьов, сътрудник в Отдела по разкриване на поръчкови убийства към Главно управление по борба с организираната престъпност. Между другото, Марта и Люба вече дават показания.
— Лъжеш!
Притисната в ъгъла, Анка беше на границата на отчаянието.
— Скоро ще се убедите, че не лъжа. Ще ви направят очна ставка. Може би гражданките Марта и Любов Булигини ще потвърдят във ваше присъствие показанията си. Между другото, те обвиняват вас за всичко. Според техните показания вие, гражданко Макухина, сте организатор, а също така и изпълнител на поръчковото убийство. Те нямали нищо общо. Точно затова съм бил жив. Как можахте да допуснете такава груба грешка? Как така не успяхте да се доберете до мен?
— Нищо не съм направила…
— Само не казвайте, че нямате нищо общо с това. И че гражданките Булигини са ви набедили. На тях им вярвам, а на вас, простете, не.
— Но те лъжат!
— Така си и знаех. Хубаво, ще направим очна ставка. Въпреки че… Въпреки че по принцип няма нужда. Затова дойдох тук сам. Нали знаете, заплатата на ченгетата не е много голяма.
— Какво общо има заплатата?
— Е, как да няма, трябва да сте ме разбрали… Трябват ми пари…
— Колко?
— Колкото повече, толкова по-добре… Мисля, че сто хиляди долара ме устройват. Надявам се, че ме разбрахте правилно. Сто хиляди долара — това е цената на вашия откуп. Аз получавам парите, а вие — свободата си.
— Добре де, ще си ги получиш. Само махни този проклет стол от мен. И ми дай да поседна малко.
— Къде?
— На дивана.
— А пък аз, да си призная, помислих, че искате да поседите в затвора.
— Ама че гадина! Е, няма ли да станеш?
— Кротко, кротко, гражданко. Имам още няколко въпроса към вас.
— Е, хайде, казвай де!
— Интересува ме структурата на вашата фирма.
— На каква фирма?
— Имам предвид фирмата, която продава смърт.
— Слушай бе, ченге! За това не сме се разбирали. Давам ти мангизите и ме пускаш, това е. И нищо повече няма да ти кажа.
— Грешите, мадам. Аз не съм ченге. И никога не съм бил. Метнах те като последна глупачка, убийца долна. Развърза си мръсния език накрая. Няма я вече твоята Марта. Няма я и Люба. Видях им сметката. Лежат на пода в съседната стая. И ти след малко ще легнеш до тях.
За по-голяма убедителност, Никита опря дулото на пистолета в главата й и натисна силно.
— Аа — изви Анка от болка.
— Какво виеш, гадино! Да не те коля случайно.
— Пусни ме!
— Какво, напика ли се от страх? Правилно, страхувай се. Защото няма да ти простя, че си искала да посегнеш на живота ми. Да ме очистиш, искаше, кучко мръсна…
— Не аз…
— А кой?
— Пуснаха ми поръчката от горе.
— Кой ти я пусна?
— Зойка…
— Коя е тази Зойка?
— Тя ни е шеф.
— Един вид, жената в черно. Нещо като президент на фалшивата ви фирма. А Зойка за кого работи?
— Не разбирам…
— Какво толкова има за разбиране. Има президент на фирмата, значи трябва да има и учредител.
— Тя се занимава с всичко сама.
— Добре, за учредителя ще ти повярвам. Но все трябва да имате някаква „шапка“.
— Каква „шапка“? Нямаме никаква „шапка“, независими сме. Имаме повече от десет момичета, професионални убийци от висока класа. Плюс хората, които работят за тях.
— Значи самите вие можете да вземете под „шапката“ си, когото решите.
Анка замълча. Изглежда, разбра, че и без това е казала прекалено много.
— Интересува ме Зойка. Кажи ми второто й име и фамилията.
— Не знам.
— Как мога да я намеря?
— Не знам. Системата на отношенията ни е конспиративна и е на три нива.