— Ти си истински жребец, красавецо мой! — напевно каза Таня и се приближи към него с чаша в ръка. — Пийни си малко вино за сила…
Усмихна му се загадъчно. Днес явно щеше да има нужда от доста сили. И то неведнъж…
Гена не чака повторна покана и си пийна от виното. То го замая приятно, кръвта му закипя и безжизненото му „червейче“ започна да се събужда, да се изпълва със сила. Всичко щеше да е наред, ако прозрачна пелена не бе замъглила съзнанието му.
Сякаш през мъгла видя лице на момиче. И тяло. Беше чисто гола. Но не беше Таня. Беше Оля. Но тя нали уж беше с Паша… Всъщност имаше ли значение. Той се хвърли страстно, метна я върху кушетката и с вик заби „щика“ си в нея. Веднага почувства ответна реакция под себе си. И стонове, стонове…
Зоя стоеше до прозореца на горния етаж и гледаше как качват в колата труповете на двете момчета.
Какво искаха, а какво стана.
Искаха да свалят мадами, а излезе, че тях ги свалиха. Не те, а тях обяздиха. Че и как при това…
Единият от тях, по-симпатичният, беше отреден за нея. Казваше се Паша. Не се справи никак зле. Стараеше се момчето. Но силите му стигнаха само за час. Наложи се да му сипе малко допинг във виното. Изключително силен, от който организмът функционира, без да усеща никаква умора, докато не се изтощи напълно. На нея самата не й трябваше допинг. Тя обожаваше секса. Можеше да мине без него със седмици, но ако някой й паднеше в ръчичките… Прави секс с Паша чак до сутринта. Докато той, съсипан от умора, се изтощи и заспа.
Момичетата й пък накараха Гена да „работи“ на конвейер. А те бяха издръжливи, ненаситни за секс, винаги им беше малко. Нахвърлиха му се като стръвници и цяла нощ се гавриха с него. Натъпкаха го с допинг и го изцедиха като лимон. Свършваше момчето, свършваше и накрая взе, че свърши наистина. Умря, сърцето му не издържа.
На Паша сама му видя сметката. Че какво да го правят, няма да го пуснат, я.
Измъчиха се, горкичките. Сега щяха да закарат телата им в една пустееща кариера, да ги хвърлят в изкопа и да метнат тротиловия експлозив след тях. Ще последва взрив и срутване. И край, никаква сила няма да ги извади от многотонния слой пясък, глина и камъни. Труповете на тия двамата не бяха първите там. Всяка оргия завършваше така.
Това бяха излишни жертви. Но какво да се прави, не можеше да се живее без секс. Поне веднъж месечно трябваше и себе си, и момичетата да поглези. Не можеха да ги пуснат да си тръгнат. Никой не трябваше да знае кой и как живее в тази самотна къща в полето.
Убийството на тези момчета може би беше прекалена предпазна мярка, но Зоя предпочиташе да се презастрахова. И най-вероятно точно по тази причина от три години насам нямаше никакви неприятности с органите на реда.
Тя ръководеше голяма и силна организация — синдикат на смъртта. Десетки хора бяха обвързани с поръчковите убийства, но малцина от тях знаеха кой стои зад всичко това. Зоя се прикриваше много старателно и поддържаше връзка с изпълнителите чрез организаторите и посредниците. Не беше лесно да се стигне до нея.
Организатори и посредници бяха Анка, Любка, Ирка, Битка и Тоня — момичетата, които стояха в основата на всичко.
Зоя се прибираше към къщи.
Беше студено, имаше виелица. Но тя беше свикнала. Бе родена на север, в Архангелск. Тук, в Москва, учеше в спортната академия и тренираше в отбора на шампионите по стрелба. Спортната стрелба беше единственото й увлечение и смисъл в живота й.
А той не беше много розов. Стипендията — нищо и никаква, родителите няма пък я й пратят някоя рубла, но и тя за нищо не стига. С една дума, хронична липса на пари. Но не живееше в общежитие. Бе държала стая под наем при едно бабе в село до Москва. Тогава не можеше и да мечтае за нещо повече.
Пътят от гарата до къщата беше около двадесет минути пеша. Един следобед в началото на деветдесетте се прибираше по същият този път. Вървеше през вилната зона, чиито улици водеха далече напред. Наоколо нямаше жива душа. Беше към пет часа, започваше да се стъмва.