И ето че най-после стигна до дома си. Каква беше тази кола?
Пред малката къща, в която живееше под наем, стоеше черно беемве, не първа младост, беше си лукс.
Трябваше да го заобиколи, за да се прибере. Но не й позволиха.
Едната от вратите изведнъж се отвори и от колата изскочи бабаит с бръсната глава, безжизнени очи и гадна мутра.
— Чакай малко! — Прегради й пътя с ръка.
— Разкарай се! — Тя отблъсна ръката му и продължи напред.
— Абе нали ти казах, стой! — Той тръгна след нея и я сграбчи за рамото.
В същия миг тежките му кубинки с метално бомбе се мернаха във въздуха. Зоя му приложи бойна хватка и с подсечка го повали на земята. Бабаитът цопна на дебелия си задник и изви от болка и унижение.
— Абе шъ тъ размажа, бе, мамка му! — викна той извън себе си от ярост, надигайки се от земята и стъпвайки на крака.
И начаса заора нос в снежната пряспа зад канавката. Зоя вложи цялата си сила в този удар.
Вече четвърта година се занимаваше сериозно с карате — откакто постъпи в академията.
А и поначало си беше яка.
— Направо падаш прав! — чу се един подигравателен глас зад нея.
Зоя се обърна и видя две гологлави горили с разкопчани шуби. Слязоха от същата кола. Единият даже й изръкопляска. Хилеха се озъбено насреща й.
Би им вкарала по едно кроше между очите, но нямаше да може да се справи с двамата наведнъж. А и третият вече се свести и тръгна да се надига. Ей сега щеше да се нахвърли върху нея.
— Ей, Налеп, я успокой малко топката — спря го единият. — И изобщо, ’що не вземеш да се разкараш оттука, писна ми от твоите тъпотии.
Онзи погледна Зоя умърлушено, измърмори си нещо под носа и бавно тръгна по пътя към гарата.
— Зоя, ела при нас в колата, ще се стоплиш малко — покани я единият от горилите.
Погледът му уж изглеждаше дружелюбен. Но на нея не й трябваха такива приятели.
Интересно, откъде знаеше името й…
— Ами аз вече съм си вкъщи. Там ще се стопля.
— Е, хайде сега, не се инати. Има една работа, за сто милиона. Дай да влезем в колата, да поговорим… Какво, да не те е страх?
— Ами не, не ме е страх.
Тя седна на задната седалка. Единият от горилите се настани до нея. Явно беше главният.
— Тръгвай — каза той, потупвайки по рамото бабаита зад волана.
— Къде отиваме? — подскочи Зоя изплашено.
— Не се бой, само ще мръднем малко по-надолу. Да не привличаме вниманието на съседите. Че иначе ще започнат да те одумват.
Вече го бяха привлекли, помисли си Зоя. А че ще започнат да я одумват, беше вярно. Но реши да не му опонира.
Бабаитът не я излъга. Колата подмина няколко пресечки и спря.
— Е, какво искате? — попита тя.
— Има една работа за тебе — каза мутрата, гледайки през прозореца.
— Кой ви е казал, че си търся работа?
— Никой не те пита дали искаш или не. С една дума, много внимателно те наблюдавахме досега, Зоя. Гледахме те на стрелбището. Стреляш добре. Даже много добре. Решихме, че си подходяща.
— Кои сте тези, които сте решили?
— Колкото по-малко знаеш, толкова по-дълго ще живееш, момиче.
— Да, това съм го чувала някъде. Е, за каква работа става дума?
— Ами нали ти казах, много добре стреляш с винтовка. Всъщност „добре“ е меко казано. Стреляш страхотно.
— И какво от това?
— Ами това! Искаме да направиш един-единствен изстрел. И ще получиш две хиляди долара.
— Две хиляди долара? Само за един изстрел?
— Да, за един. Е, максимум за два. Сигурно си разбрала по какво трябва да стреляш.
Нима беше възможно… Зоя се изплаши. Чак сега разбра за какво им е притрябвала толкова. Беше ясно, че не я търсят, за да победи на някое състезание, в което всичко се решава от един изстрел. Мутрите убиваха хора, и то невинаги със собствените си ръце. Понякога използваха наемни убийци. И сега й предлагаха да стане един от тези убийци…
— По човек ли? — попита тя глухо.
— Много долен човек — безгрижно уточни мутрата.
— Не искам да убивам.
Но гласът й не звучеше много убедително. Отнякъде се появи едно малко подло дяволче и заподскача в душата й: „Съгласи се! Съгласи се! Съгласи се!“ Главата й бръмна.
Горилата сякаш разбра какво се случва с нея и я подтикна да вземе страшното решение.