— Две хиляди долара не се намират на пътя.
Но тя все още имаше сили да се бори с изкушението.
— Трябва да си помисля…
— Помисли си, разбира се — кимна й горилата. — Да, между другото, ние сме много сериозни хора. Ако свършиш работата както трябва, ще получиш още една поръчка. А тя вече ще струва не по-малко от пет хилядарки.
За момента тя беше горе-долу добре с парите. Но утре вдругиден джобът й пак щеше да се изпразни. И щеше много да съжалява, че се е отказала от това изгодно предложение.
— Не си мисли, че после ще искаме да се отървем от теб. Имаме голяма нужда от такива спецове. А ти си на „ти“ не само с винтовката, владееш и карате, сигурно имаш най-малко черен пояс.
— Да, първи дан.
— Отлично! Мислиш ли, че ще изпуснем такъв спец като теб?
Горилата говореше доста убедително и с това окончателно я склони да даде положителен отговор.
— Добре, съгласна съм — решително каза тя. Но веднага им постави условие: — Искам парите предварително.
— А, неее — неодобрително поклати глава горилата. — Предварително само половината, а другата след изпълнение на поръчката.
Сериозният му тон й допадна много. Дори не се породиха у нея подозрения, че този човек може да е от милицията и да проверява почтеността й. Тази мисъл й мина по-късно. Но веднага беше отхвърлена като абсурдна.
— Вдругиден в десет сутринта на същото това място ще те чака кола. Аз ще съм в нея. Ще се поразходим малко. И ще си получиш инструмента.
— Какъв инструмент? — не го разбра Зоя веднага.
— Е, то се знае, че няма да ти дам гребло и лопата.
— Ясно, ясно, разбрах те.
Въпросният инструмент сигурно бе винтовка с оптичен прицел. Щеше да я получи на някое затънтено място извън града. Нали все пак трябваше да провери как стреля.
Излезе права. След един ден двамата с Едик — така се наричаше мутрата — отидоха на едно занемарено стрелбище.
Шофьорът изтича да сложи мишената. Едик отвори багажника. Винтовката беше там, увита в брезент.
— Е, какво ще кажеш? — попита я той, развивайки оръжието.
Зоя загуби и ума и дума от възхищение.
— Снайперистка винтовка на Драгунов. Прицелната й далекобойност е хиляда и двеста метра. Страшно нещо, а?
— Да, страшно — съгласи се Зоя. — Но не съм стреляла с такава.
— Защо според теб сме тук? Да тренираш.
Сложиха мишената на разстояние двеста метра. Трябваше да стреля от изправено положение. Така й нареди Едик.
Показа й как да зареди. Тя го повтори, хвана винтовката в положение за стрелба, опря приклада на рамото си и се прицели.
Оръжието беше идеално балансирано и не се изплъзваше от рамото й. С една дума, внушаваше пълно доверие.
Последваха един, два, три изстрела… Изстреля всичките десет патрона, които бяха в пълнителя. Прицелът беше регулиран с максимална прецизност за точна стрелба — всички куршуми попаднаха точно в десетката.
— Супер! — възхитено каза Едик, когато видя резултата. — Ако говорим честно, не очаквах да се справиш толкова добре.
Зоя също бе доволна от себе си.
— Това са обикновени патрони — каза той. — Утре ще я заредим със специални, със стоманена сачма.
— Как, още утре ли? — стъписа се Зоя.
— Че защо да протакаме? Работата не е сложна. Всичко е готово. Остава само едно — отиваш, виждаш, стреляш.
Прибраха мишената, сложиха винтовката в багажника. Кой знае защо, Зоя си помисли, че Едик ще й я даде сега, но не позна.
— Утре винтовката ще е на мястото.
По пътя към града я инструктира подробно какво трябва да направи, къде и кога. Тя се постара да запомни всичко до най-дребния детайл. Стори й се, че най-после е намерила стихията си. Вече мислеше с неудоволствие, че бе готова да се откаже от толкова интересно и изгодно предложение.
Предполагаше, че Едик ще я закара вкъщи, но той я откара в Москва. Колата спря в краен квартал в източната част на града, в двора на висок блок.
— Хайде, да вървим — каза той.
— Къде?
— Ся шъ видиш.
Заведе я в светъл и просторен едностаен апартамент с нови тапети и врати, с прясно боядисани прозорци, паркет, с прилични мебели, японски телевизор и видео, вградени в секцията. Супер!
— Харесва ли ти? — попита Едик.
— Е, харесва ми. Но защо ме водиш тук?
— Как защо? — учуди се престорено той. — Тук ще живееш.
— Не те разбрах…
— Това е новата ти квартира, вчера я наехме за теб. Нали ти казах, сериозни хора сме. Фирмата ни не е някоя кокошкарска. Ето, вземи!