Парите им не бяха чак толкова много, колкото бе желателно. Бяха останали две хиляди долара от хонорара за първите две поръчки. После при акцията, в която участваха и другите момичета, изкараха пет хилядарки — за толкова мутрите оцениха труда им. Видяха сметката на десет души, а взеха само пет бона. Толкова получи и Зоя — предплатата за поръчката, която замалко не й коства живота. Общо имаха около дванадесет хиляди. На пръв поглед много пари. Така обаче можеше да си мисли преди, когато живееше от заплата до заплата. Сега мислеше по друг начин. Дванадесет хиляди не са чак такава голяма сума. Падаха се малко над хиляда долара за човешки живот.
Не й беше жал за хората, които трябваше да убие. Тя ценеше човешкия живот, но не от духовна гледна точка, съвсем не, а от материална. Щеше да е доволна, ако вземаше поне по десет бона за убит. И вероятно дори не би се ядосвала толкова на Едик.
Едик… Мерзавец. Негодник… Кучи син!
Обеща й сума ти поръчки, обеща й планини от пари, а какво направи, гадината! Имал е намерение да я използва само веднъж — да му изпълни по-голяма и по-сериозна поръчка. Интересно колко ли е прибрал в джоба си за цялата работа…
Зоя много искаше да узнае.
Едик се бе опитал да я убие. Но колкото и да е странно, тя не му се ядосваше за това. Ненавиждаше го, защото се бе опитал да я измами с парите. Явно парите за нея бяха по-важни от живота — и чуждия, и собствения. Но дори и да беше така, когато ставаше въпрос за нещо важно, тя беше готова да прежали спестяванията си.
Сега беше решила да ги пусне в оборот.
Работата преди всичко.
— Ама че квартирка сте си намерили! — подсвирна Любка, разглеждайки новите им „палати“.
Къщата беше стара, апартаментът тристаен, но стаичките бяха много малки — няма място да се обърнеш. Не беше ремонтиран от сто години. Нямаше топла вода, всички удобства бяха навън. Мебелите бяха вехти, целите покрити с прах.
Но за сметка на това им излезе евтино. И го наеха бързо, почти веднага. Освен това беше на другия край на града. Едик едва ли би ги търсил тук.
А че ги търси, това беше сигурно. Зоя бе убедена в това. Но не знаеше къде са. За сметка на това обаче тя знаеше къде е той. И щеше да го намери. Но малко по-късно. Сега нямаше време за това. Сега трябваше да си набавят оръжие.
Имаха на разположение няколко винтовки. Онези същите карабини, с които бяха стреляли в кариерата. Но както бе казал Едик, пушкалата вече бяха изцапани с кръв — с тях бяха убили двамата снайперисти, с тях бяха стреляли по микробуса. Затова им беше наредил за всеки случай да се отърват от тях. И те го направиха. Увиха ги в найлон и ги скриха под снега близо до мястото, откъдето стреляха. А после се върнаха и ги взеха.
Тези винтовки обаче не бяха точно това, от което имаха нужда. Зоя смяташе, че първо трябва да въоръжи момичетата с пистолети. Бе решила да продължи започнатото съвсем сериозно. А за целта бандата й трябваше да притежава личен арсенал.
Трябваше им и кола. Дори не съвсем нова, но в движение. Анка и Тонка имаха шофьорски книжки. Някоя от тях щеше да бъде назначена за шофьор на бандата. Вече беше обмислила всичко.
Точно заради оръжието и колата пестеше пари и не мечтаеше за луксозна квартира. Беше си поставила конкретна цел и за да я постигне, беше готова на всякакви материални жертви.
— Че за какво ти е на теб оръжие? — попита я червендалестият дебелак, подозрително присвивайки очи.
Бе го срещнала на пазара. На няколко крачки от нея стоеше прилично облечен мъж с лице на добряк, който съвсем открито предлагаше пистолети на някакъв тип. Зоя беше много учудена от дързостта му и се приближи. Оказа се, че човекът продава запалки.
Тя се разочарова. Мъжът веднага долови промяната в настроението й и тутакси й направи предложение:
— Искаш ли да ти намеря истински?
Тя веднага се съгласи.
— А колко ти трябват?
— Ами… по принцип пет.
— Имаш ги. ТТ става ли? Много хубави пистолети са.
— Става.
— Хиляда гущера за брой.
— Не е ли малко скъпичко?
— Е, как ще е скъпо, направо си е без пари! В цената влизат два заредени пълнителя.
— Добре де, разбрахме се. Къде са?
— Ама ти какво, да не мислиш, че ги нося в джоба си? Трябва да отидем до едно място.
— Веднага ли?
— Може и веднага. С кола ли си?
— Да.
Онзи ден с момичетата вече бяха купили една зелена лада шестица. Документите останаха на името на предишния собственик. Анка караше с разрешително. Така беше и по-евтино, и по-безопасно.