Колата беше на паркинга до пазара. Анка я чакаше вътре.
— Парите у тебе ли са?
— Не, ще трябва да отскоча до вкъщи.
— За час ще се оправиш ли?
— Става.
— Чудесно тогава. Ще направим така — вземаш мангизите и ме чакаш на Алексеевското езеро, до изоставения машинно-тракторен парк.
— Не знам къде е това…
Дебелакът й обясни подробно как да стигне до там. След това погледна часовника си.
— Ела в три и половина. Аз вече ще съм там. И да не забравиш парите!
— А ти пистолетите.
— То се знае…
В уречения час Зоя беше на мястото.
От някогашния машинно-тракторен парк бяха останали само някакви жалки останки от ограда, пустееща автобаза, гаражи без покриви, ръждясала разграбена техника.
В далечния край на двора ги чакаше нова лада седмица. Когато Анка подкара шестицата към нея, отвътре слязоха трима — дебелакът, един набит дребосък и двуметров гигант. И тримата се усмихваха някак зловещо.
Зоя слезе от колата.
— Слизай и ти! — Дебелакът повика Анка с ръка.
Тя погледна Зоя въпросително.
— Слез, щом те молят — кимна приятелката й.
Анка слезе и застана до нея. Дребосъкът много внимателно следеше всяко движение на ръцете им, сякаш се страхуваше от нещо.
— Носите ли парите? — попита дебелакът.
— Разбира се. — Зоя извади от джоба на якето си опакованата във вестник пачка и я показа.
В нея имаше пет хиляди долара. Изобщо не й се искаше да се разделя с тези пари, но без оръжие бяха за никъде.
— Дай ги насам — каза гигантът, протягайки ръка към пакета.
— Да, бе, няма начин! Първо дайте пистолетите!
— Не бъди толкова нахална, момиче! — В ръцете на дребосъка се появи пистолет. Насочи го към Анка.
Гигантът също извади патлак и се прицели в Зоя.
— Давай мангизите! — пристъпи той към нея и изтръгна пакета от ръцете й.
Даде го на дебелака. Онзи разгърна вестника и подлата му физиономия се разплу от задоволство.
— Точно са. И като че ли не са фалшиви… Браво на теб, умното ми момиче, не излъга чичкото! — каза той и й намигна.
Ама че изрод.
— Доволен ли си сега?
— Че как иначе.
— Тогава давай пушкалата!
— А нещо друго да ти дам не искаш ли?! Ти какво, нищо ли не схващаш? Радвай се, че си жива.
— Радвам се аз…
— Ами браво на тебе тогава! Това е, момчета, тръгваме.
— Ами ако вече има пистолет? — сети се дребосъкът.
— Всичко е възможно — съгласи се дебелакът и реши да провери.
Приближи се първо до Анка, накара я да си вдигне ръцете, претърси я, но не намери нищо. Дойде ред и на Зоя. Откри го под якето й. Онзи същия „Макаров“, който си беше прибрала като трофей от провалилия се убиец.
— Я вижте какво намерих! — зарадва се той и веднага се вбеси. — Ти какво искаше, ма, да ме очистиш ли?
— Не съм искала подобно нещо — отрицателно поклати глава Зоя. — Исках всичко да е честно.
— Тогава защо ти е пистолет?
— А защо според теб на един килър му трябва пистолет.
— На един килър ли? Ти какво, да не би да си килър? — изкриви устни дебелакът, сякаш е ял лимон.
— Позна, килър съм. Тя също. — Зоя посочи Анка с глава.
— Както и останалите ми приятелки.
— И къде са тези твои приятелки?
— Държиш ли да знаеш?
— Много!
— Ей сега ще ти ги покажа. — Зоя плавно махна с ръка.
Четирите изстрела сякаш се сляха в един. Гигантът и дребосъкът изведнъж рязко отскочиха назад. Върху якетата им в областта на сърцето зееха кървави дупки от куршум. Бяха мъртви, и двамата. Пистолетите в ръцете им се бяха превърнали в парчета непотребно желязо.
Стрелбата бе дело на Любка и Тонка. Витка също беше с тях. Анка ги беше докарала на мястото един час по-рано.
Бяха се въоръжили с карабините. Скриха се, изчаквайки появата на дебелака. После заеха позиция за стрелба. И ето го резултата — от тримата остана жив само дебелакът. Той замига бързо-бързо, когато видя как другарите му падат по-косени на снега. Но след секунди се окопити и сграбчи пистолета на Зоя. Но не успя да го насочи към нея.
Тя го изби от ръцете му с крак, с другия го шутира в слабините. Онзи изви от болка и се преви на две. Довърши го с юмрук в тила. Дебелакът се сгромоляса на земята.