Може и да преувеличи малко с това, че „звучи гордо“, но по принцип беше права.
Цялата седмица вървя по петите му. Какви ли не трикове правеха с момичетата само и само да научат всичко за него. И успяха.
През по-голямата част от живота си белокосият господин с аристократични маниери не беше обядвал в скъпи ресторанти, а в столова за пристъпилите закона. Два пъти бе влизал зад решетките — за въоръжен грабеж и мошеничество. Бе изкарал общо четиринадесет години в затвора.
— За какво говориш? — Инокентий Михайлович присви очи хищнически. — Какви среди?
Ако можеше, щеше да я изпепели с поглед.
— Понастоящем сте бизнесмен. Собственик на търговска фирма…
Бившият затворник и криминален авторитет с прякор Самуна се облещи насреща й.
— Но тази фирма е само параван на престъпната ви дейност — продължи Зоя. — Основно се занимавате с незаконни валутни операции. Работата ви е доходна, но изисква стабилен гръб. Затова си имате, да речем, своя криминална групировка. С някои от момчетата ви сте търкали наровете заедно.
— Коя си ти? — прецеди през зъби Самуна, почервенял като рак от злоба.
Зоя се престори, че не го чува.
— В момента сте в конфликт с някой си господин Евгений Плахов. Той ви е препречил пътя и заради него губите десетки хиляди долари. Затова активно търсите човек, който би могъл да ви помогне да решите противоречията си с него. Бум-бум и проблемът е решен.
— Ти да не си ченге? — с пресипнал глас попита Ковригин.
Зоя поклати отрицателно глава.
— Журналистка ли си?
— Не. Аз съм човекът, когото търсите.
— По-конкретно?
— Мога да ви помогна да си решите проблема. Бум-бум и… Надявам се, че ме разбрахте.
Ковригин се замисли.
— Не ви разбирам. Изобщо не мога да разбера защо решихте, че Евгений Плахов ми пречи. Ние с него сме в добри отношения.
Блестящо разработеният план рухваше пред очите й. С момичетата направиха всичко възможно и невъзможно, за да съберат досие на Ковригин. Но всичко е било напразно. Той не й повярва. И честно казано, постъпваше правилно. Ами ако тя наистина беше провокатор от криминалната полиция…
Виж, ако някой му я бе препоръчал, щеше да е съвсем различно…
— Не бих казала.
— Слушай ме внимателно, момиченце! — прекъсна я Ковригин. Погледът му стана черен като буреносен облак. — Ако веднага не се разкараш оттука, след малко ще се каеш жестоко.
— Не бива да се държите така с мен! — Зоя се изплаши, но не го показа. Скри страха си под маската на високомерието.
— Аз съм много сериозен човек. Ще съжалявате след това…
— Казах, изчезвай оттука!
Зоя не каза нито думичка повече. Спокойно стана от мястото си, презрително изгледа Ковригин и се насочи към изхода.
Евгений Александрович Плахов беше мъж на около четиридесет години, среден на ръст, прилично закръглен, с представителен вид. Прие я веднага щом му спомена, че става дума за личната му безопасност.
Тя влезе в кабинета му, поздрави го учтиво и седна на посоченото място.
— Слушам ви. — Личеше, че е много зает.
— Евгений Александрович, разполагам с ценна информация — заяви му Зоя със самоуверен вид.
— Да, това вече го чух. И тя се отнася до личната ми безопасност. Моля, представете се.
— Няма нужда — отсече тя.
— Тогава ви моля да напуснете кабинета ми. — Той също можеше да бъде твърд и категоричен.
— Страхувам се, че ако го направя, на вас скоро ще ви се наложи да се представите…
— На кого?
— Ами или на господ Бог, или на Сатаната. Никой не знае къде му е писано да отиде — в рая, или в ада.
— Какво намеквате? — смръщи вежди Плахов.
— Не намеквам, а ви предупреждавам. С две думи, поръчали са пътуването ви до онзи свят.
Десният клепач на Плахов нервно затрепери.
— Кой?
— Ковригин.
Евгений Александрович се вбеси, присви устни и стисна юмруци.
— Откъде имате тази информация?
— От самия Ковригин. Той ми поръча убийството ви.
— Какво?
— Това, което чухте. Аз съм килърът, който трябва да ви убие.
Той се замисли за около минута, опитвайки се да асимилира чутото. Добре че не се паникьоса и не извика охраната. Но през цялото време следеше ръцете й.
— Защо ми казвате всичко това?