— Ковригин ми плати малко — равнодушно каза Зоя, сякаш говореше за нещо делнично.
— Колко? — попита той, гледайки я изплашено и с неприязън.
— Пет хиляди. Струва ми се, че се подиграва с вас.
— Защо?
— Защото струвате по-скъпо. Само че, моля ви, не възприемайте думите ми като комплимент.
— Отгоре на всичко се и шегувате! Защо смятате, че ще ви повярвам?
— Имам един много важен аргумент.
— Какъв?
— Евгений Александрович, аз, естествено, разбирам, че навън е пролет и че имате нужда от малко свеж въздух, но след като сте отворили прозореца, трябваше поне да дръпнете пердето.
— Не ви разбирам, какво общо има това?
— Ами погледнете през прозореца. Но бъдете много внимателен.
Плахов извърна глава и погледна навън. От един широко отворен прозорец отсреща го гледаше Тонка. В ръцете си държеше СВУ.
— Моля, не правете резки движения — сериозно го предупреди Зоя.
Евгений Александрович застина като статуя, сякаш не видя снайперист, а Медуза Горгона.
— Колко искате? — плахо каза той.
— Четиридесет хиляди долара.
— Не са ли множко?
— Знаете ли колко хора е погубило скъперничеството?
— Добре, ще ги имате.
— Е, разбрахме се значи. Между другото, в цената е включено и ликвидирането на Ковригин. Нали разбирате, ние сме сериозна фирма. Не се занимаваме с изнудване, а с решаване на жизненоважни проблеми. Вашият проблем е именно такъв. Плащате за живота си и за смъртта на вашия неприятел. Нали искате да спите спокойно все пак?
— Значи се наемате да премахнете Ковригин…
— Да не би това да не ви устройва? Ако е така, кажете. Ще ни дължите само петнадесет бона.
— На кого?
— На фирма „Черната стрела“.
— Какъв е юридическият ви адрес?
— Харесвате ми. Във вашето положение хората обикновено не се шегуват. Но вие имате куража да го направите. Уважавам такива хора…
— А аз ще ви уважавам, ако човекът отсреща престане да ме държи на мушка.
Зоя се приближи до прозореца и с леко движение на ръката даде сигнал на Тонка. Тя се махна от прозореца.
— И така, искам да знам какво мислите по въпроса за Ковригин.
— Струва ми се, че сте права.
— Значи четиридесет хиляди.
— Да.
— Утре ще пратя човек да вземе парите. По същото време.
— Плаща се предварително, така ли?
— По принцип това е най-добрият вариант. Но в случая ще си платите не предварително, а след това.
— Тоест искате да кажете, че…
— Да, още тази нощ можете да спите спокойно. Между другото, не ви съветвам да се обаждате в милицията. Ръцете ни са дълги. Знаем къде работи жена ви Анна Михайловна. Знаем къде учи синът ви Антон.
Плахов пребледня като платно.
След това, което чу, със сигурност нямаше да се обади на ченгетата.
Витка никога досега не беше стреляла по човек. Беше стреляла по микробуса заедно с всички останали и беше възможно точно нейният куршум да е уцелил резервоара, но то беше различно.
За сметка на това вече се справяше добре с шофирането, добре се представи и като частен детектив. Именно тя се бе добрала до информацията за заболяването на Ковригин.
И ето че сега й се представяше възможност да го излекува от гонореята завинаги.
— Недей да нервничиш! — увещаваше я Зоя. — Стреляш много добре.
— Но онова бяха мишени.
Витка беше готова да изпълни поръчката, но беше малко изнервена.
Вече бяха на мястото, от което й предстоеше да стреля — новостроящ се блок на триста метра от офиса на Ковригин. Той трябваше да се появи всеки момент.
— Ами представи си, че той е просто една мишена.
— Представям си…
— Внимание!
Ковригин се появи. Вървеше с такава важна походка, явно се мислеше за най-великия. Но имаше и по-велики от него.
Витка вдигна бързо пушката, прицели се. Зоя видя как тя плавно натиска езичето на спусъка. Ръката й не трепна нито веднъж — това бе добре.
Заглушителят притъпи звука на изстрела. Чу се само как затворът изщрака. Веднага последва втори изстрел — контролен.
И двата куршума улучиха Ковригин в сърцето.
— Защо не стреля в главата? — попита Зоя.
— Не мога.
Зоя беше чела някъде, че жените инстинктивно не могат да стрелят в главата. Защото чувството им за красота и естетика е развито прекалено силно, а от снайперисткия изстрел главата на жертвата може да се пръсне като презряла диня. Жената възприема това като посегателство върху красотата, затова предпочита да стреля в сърцето. Хармонията пак се разрушава, но не чак толкова драстично.